Определение №****/**.**.2019 по дело №****/2018

са изслушани съдебно-технически експертизи. По изложени в решението съображения въззивният съд не е възприел заключението на съдебната експертиза, сочеща липса на идентичност на имота, а заключенията на двете съдебни експертизи, които приемат, че е налице идентичност на спорния имот. Произнасяйки се относно правото на собственост върху имота е прието, че от една страна /в качеството си на ищец по делото/ Б. Ч. заявява права на такъв по силата на покупка, делба, извършено строителство и наследствено правоприемство, удостоверени с Нотариален акт №137/29.06.2012г., съставен по реда на чл. 587, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ответникът Г. Б. също се легитимира като собственик на имота с Нотариален акт №134/08.12.2014 г., съставен по реда на чл. 587 ГПК, чрез придобиването му посредством давностно владение. И двете страни защитават твърдяното от тях право на собственост с издадени в тяхна полза констативни нотариални актове, в която връзка са съобразени постановките на ТР 3-2012-ОСГК. Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярят на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляря на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право е за оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (както е в настоящия случай), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание (ТР 11-2012-ОСГК). При установената идентичност на имота от доказателствата по делото и от изявленията на ответника следва, че същият владее имота към момента на подаване на исковата молба. При това положение в негова доказателствена тежест е да установи, че спрямо него се е реализирал фактическият състав на придобивната давност и той е придобил собствеността върху спорното ателие. Постановлението на Нотариус №040-И. Н. по н. д. №1289/2014 г. не може да послужи за доказателство в тази насока, тъй като именно въз основа на него ответникът Б. е признат за собственик със съставения Нотариален акт №134/08.12.2014 г. Съгласно чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗС правото на собственост върху недвижим имот по давност се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, ако владелецът е недобросъвестен, а ако е добросъвестен - 5 години. Според чл. 68, ал. 1 ЗС, владението съставлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, т. е. за да е налице владение, е необходимо да съществуват едновременно както фактическата физическа власт върху вещта, така и намерението на държащото я лице да я свои – да я третира като своя собствена, като това следва да става по ясен и недвусмислен начин. Б. е поддържал, че владее имота от 2001 г., когато е въведена в експлоатация сградата. С изключение на показанията на свид. Д. П., разпитан по инициатива на ищеца, които като неотносими не са обсъдени, съдът е кредитирал показанията на всички свидетели, доколкото са еднопосочни, вътрешно и помежду си и досежно останалите събрани по делото доказателства непротиворечиви, и ги е взел предвид при постановяване на решението си. От тях се установява, че действително Б. ползва имота от 2001 г., но не се установява наличие на намерение той да свои имота. Изрично св. К. (чиито показания съдът внимателно проверил съобразно чл. 172 ГПК) посочва, че С. К. е предоставил имота на въззивника само за ползване, като последният многократно е искал да го закупи. В тази си част показанията на свид. К. се потвърждават от предварителния договор от 14.08.2007 г., в който изрично е уточнено, че фактическата власт върху имота е предадена по-рано. Наличието на този предварителен договор свидетелства ясно за липсата на своително намерение у въззивника, доколкото със сключването му Б. признава, че не притежава правото на собственост върху недвижимия имот, разпознава като негов носител именно наследодателя на ищеца – С. К., от когото иска да го придобие чрез производен способ за това, а именно – договор за покупко-продажба. Следователно и към 14.08.2007 г. Б. е бил не владелец, а държател на спорния недвижим имот. Това е така, тъй като, за да се трансформира фактическото състояние на упражняваната фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право, в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. До момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление (предявяване на иск или възражение по спор за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т. н.), не може да се придобие и правото на собственост (ТР 4-2012-ОСГК). Заплащането на входните такси и консумативи за жилището не може да бъде тълкувано като своене на имота и наличие на анимус на владелец, още повече, че видно от записванията върху фискалните бонове и фактурите, редица от плащанията са за заплащане на суми по задължения с титуляр С. К. и Б. Ч.. В подкрепа на извода за липса на манифестирано своително намерение е и обстоятелството, че видно от приложения на л. 72, СРС, протокол на 30.10.2007 г. Б. се е явил в кантората на Нотариус №200 – М. К. за сключване на окончателния договор за покупка на ателието, като страните са постигнали съгласие да отложат подписването на нотариалния акт за 28.12.2007 г. На последната дата в кантората на нотариуса се е явил само Б., т. е. и тогава той е разпознавал като собственик на имота не себе си, а наследодателя на ищеца, от когото е искал да закупи ателието. Това негово намерение категорично елиминира възможността да се приеме, че е осъществявал владение върху имота по смисъла на чл. 79 ЗС. Своителното намерение е явно манифестирано с предприемането на действия по снабдяване с титул за собственост върху имота, а именно – набавяне на скици, документи от държавни и общински органи, както и инициирането на обстоятелствена проверка и съставяне на нотариален акт по реда на чл. 587 ГПК през 2014 г. Следователно преди 28.12.2007 г., която е най-ранната дата, от която за Б. е могло да бъде налице владение и съответно своително намерение, за него не е могла да тече придобивна давност.