Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2024

в противоречие със задължителната практика на ВКС по прилагането на чл. 69 и чл. 79 ЗС, установена с ТР №4 от 17.12.2012г. по тълк. д. №4/2012г. на ВКС, ОСГК; ТР №1 от 06.08.2012г. на ВКС по тълк. д. №1/2012 г. на ОСГК и практиката на ВКС /Решение №92/25.04.2016 г. по гр. д. №6259/2015 г. I г. о, на ВКС; Решение №60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. №1431/2021 г. I г. о. на ВКС и др./, като не е съобразил, че въззиваемият не е ангажирал доказателства, които да оборват презумпцията за владение, което е довело до неправилния извод, че въззивникът е държател на имота, а не владелец. Излага, че по въпросите: как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика по чл. 290 ГПК. Твърди, че въззивният съд изборно е кредитирал свидетелските показания, независимо от наличието на обстоятелства по чл. 172 ГПК за евентуална тяхна заинтересованост, което е довело до необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилното възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Счита, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, установена с Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012г. по тълк. Дело №4/2012г. на ОСГК, което е предпоставка за допускане касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Излага, че неправилно е тълкувана и приложена разпоредбата на чл. 69 ЗС в противоречие с решение №92/25.04.2016г. по гр. д. №6259/2015г., I г. о. на ВКС, в което е прието, че съгласно ТР №4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. №4/2012г., ОСГК е възприето автоматичното придобиване на правото на собственост след изтичане на давността при наличие на двата елемента на владението. Твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 79, ал. 1 ЗС, чл. 68 и чл. 69 ЗС/ и поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 269 ГПК/, което е предпоставка за допускане касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. На следващо място твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 предложение последно ГПК поради допуснати от съда нарушения на относима и приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, постановено в противоречие с установената съдебна практика, без обективна преценка на установените по делото факти и постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл. Счита, че същото е в противоречие с материалноправни норми от Закона за наследството, Закона за собствеността и Семейния кодекс във връзка с твърдението му, че ищецът е собственик само на ид. част, а не на целия имот. Във връзка с изложеното, счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните въпроси: