Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела
Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X
Здравейте,
Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.
Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!
Оставаме на Ваше разположение.
I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Относно критериите за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ с оглед принципа на справедливост.
Съгласно задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. По смисъла на чл. 52 ЗЗД справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда. Когато се установи, че е извършено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии, които съвпадат с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. Следва да се вземат предвид и всички други обстоятелства от значение за спора: конкретните болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. От значение за определяне на размера на обезщетението са и обществено-икономическите условия в страната. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези, като обезщетението при сходните случаи да не се различава съществено, а не да е еднакво.
Според съдебната практика на ВКС неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Въззивният съд не е изследвал обстоятелствата, които са от значение за предоставяне на потребителска защита с оглед на качеството на лицето, на което е предоставил потребителска защита. По тези съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание очевидна неправилност (по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК).
Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 2 КЗ застраховащият и застрахованият по договор за застраховка са „ползватели на застрахователни услуги“. Действително, както е приел въззивният съд, е налице идентитет между дадените легални определения на понятията „потребител на застрахователни услуги“ по пар. 1, т. 1 ДР КЗ /отм./ и „ползвател на застрахователни услуги“ по чл. 2, ал. 2 КЗ, независимо че действащата разпоредба разширява кръга на ползвателите на застрахователни услуги. Тези съображения обаче неправилно са свързани от решаващия състав чрез позоваване на практика на ВКС с формирания извод за прилагане на правилата на ЗЗП в отношенията между страните по спора. Дадените разрешения в практиката на ВКС, включително т. 6 на ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, са относими към подсъдността по чл. 113 ГПК, докато защитата по ЗЗП е обусловена от качеството потребител на едната от страните в правоотношението, така както то е дефинирано в пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП. Потребител по смисъла на ЗЗП може да бъде само физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и физическо лице, което като страна по договор действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Следователно ползвател на застрахователна услуга по смисъла на чл. 2, ал. 2 КЗ може да бъде и лице, което не е потребител съгласно ЗЗП и съответно потребителската защита по ЗЗП се предоставя на тези ползватели на застрахователни услуги, които са физически лица и са сключили договора или са действали извън търговската или професионалната си дейност.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021
Относно момента, от който настъпва изискуемостта на вземанията за обезщетения за имуществени вреди, предмет на предявен пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при действието на КЗ /отм./.
При настъпили имуществени вреди от застрахователно събитие, за което се дължи обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при действието на КЗ /отм./, моментът на изискуемостта им е от датата на деликта. В случай, че се касае за изменение в състоянието на увредения или за изменение в стойността на престацията, което налага нови имуществени разходи и тази бъдеща прогноза не е била съобразена при първоначалното определяне на обезщетението за имуществени вреди, сме изправени пред хипотеза на ексцес, като за новите имуществени вреди пострадалият може да иска съответстващо само на тях обезщетение от момента на проявление на изменението.
В решенията на ВКС, в които отговорът на правния въпрос е даден в контекста на спорните правоотношения във връзка със застрахователно обезщетение за имуществени вреди от застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите – разходи за болногледачи, помощ и придружител, които са първоначални, тоест свързани със състоянието на пострадалия такова каквото е било то към момента на ПТП, е прието, че обезщетението за тях става изискуемо от момента на деликта, а не от момента на извършване на имуществения разход. Посочено е, че вземането за обезщетение за тези имуществени вреди е предвидимо като размер към визирания начален момент и е допустимо да бъде предявено и за бъдещ период, доколкото разходите с оглед състоянието на пострадалия са необходими и се извършват продължително време всеки месец.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
За правомощията на въззивния съд, когато във въззивната жалба или отговора страната се е позовала на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото, съгласно чл. 146 ГПК.
Съгласно разясненията дадени в т. 2 ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. Когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания на страните относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и за необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и указанията, в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Неизпълнението на тези задължения представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство, когато е довело до непопълване на делото с относимите към спора доказателства.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Допустимо ли е преценката на съда за наличие или липса на предпоставки за освобождаване от държавна такса да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, поради обстоятелството, че е в трудоспособна възраст, при наличие на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава?
Длъжен ли е съдът, при отказ за освобождаване от заплащане на държавна такса, изрично да констатира в мотивите си, че молителят разполага с достатъчно средства да заплати таксата, и следва ли съдът да направи съпоставка между доходите на молителя и дължимата държавна такса с оглед възможността да бъде платена от него?
Обстоятелството, че молителят е в трудоспособна възраст само по себе си не може да обоснове извод за наличие на достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса, доколкото преценката следва да бъде извършена не с оглед на възможността на молителя да придобие такива средства с труда си за в бъдеще, а с оглед на притежаването на средства към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК; при преценка на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да установи конкретно дали страната разполага с достатъчно средства да заплати държавната такса и разноските по делото.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2021
Налице ли е противоправност на законодателната дейност на НС, изразяваща се в приемането на закон, който е обявен за противоконституционен с решение на КС, и на бездействие на НС за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС и като последица от това носи ли Държавата имуществена отговорност за приемане на противоконституционните закони? (По главен с правно основание чл. 59 ЗЗД за сума, съставляваща получена без правно основание сума за удържани в качеството на производител на еленергия такси за облагане на приходите от произведена ел. енергия, и евентуален с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на горната сума в резултат на непозволено увреждане от служители на държавен орган.)
Съгласно Тълкувателно решение 1/22/20.04.23 по тълк. д.№1/2022, ОСГТК, приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй като е противоправно действие. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС, чрез която се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и принципа за правна справедливост, установява задължение на Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Законодателният орган е длъжен в срок до два месеца от влизане в сила на решението на Конституционния съд да преуреди конституционосъобразно в последващ закон последиците от обявения за противоконституционен закон – чл. 88, ал. 4 Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, приет на основание пар. 1 ПЗР ЗКС. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционен закон също представлява противоправно деяние, както и приемането на такъв закон, тъй като в противоречие на императивна правна норма /чл. 22, ал. 4 ЗКС/ не е изпълнено предвиденото в нея задължение. Имущественото разместване, което е осъществено въз основа на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, без Народното събрание да уреди последиците от това в разумен срок, съставлява вреда за платилия правен субект. Правното основание на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума – платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл. 35а ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици, e непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД. Отговорността на Държавата е деликтна, обективна, безвиновна, има гаранционно-обезпечителен характер и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица.
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
При отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи приложими ли са разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба)?
С ТР №1/15.03.2023 г. по тълк. д. №1/2020 г. ОСГК на ВКС уеднакви практиката на съдилищата като прие, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба) и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Тълкувателното решение е задължително за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ) и действието му е от деня, в който разтълкуваните разпоредби от ЗМВР са влезли в сила (чл. 50, ал. 2 ЗНА).
Terms
Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
С оглед извършването на служебната проверка от касационната инстанция относно процесуалната допустимост на обжалваемата (невлязлата в сила) и допустимо обжалваната от двете страни част от въззивното решение, постановена по иска за обезщетение за неимуществени вреди.
Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 8 от тълкувателно решение (ТР) №1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, когато при разглеждането на гражданскоправния спор съдът констатира престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на спора, спирането на основание чл. 182, ал. 1, б. д ГПК /отм./, респ. чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК може да бъде постановено и без да е образувано наказателно преследване, т. е. без да е нужно висящо дело с обуславящо значение за спряното. Разяснено е още, че когато основанията по чл. 182, ал. 1, б. б. г и д ГПК /отм./, респ. чл. 229, ал. 1, т. т. 4 и 5 ГПК за спиране на производството се се осъществили пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим, като делото се връща за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане процесуалната пречка за упражняване правото на иск – влизане в сила на решението или на присъдата по обуславящото дело. Изтъкнато е, че в хипотезата на чл. 182, ал. 1, б. д ГПК от 1952 г. /отм./, респ. чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, ВКС действа по посочения начин във всички случаи, без да спира производството пред себе си, тъй като престъпното обстоятелство е съществувало като факт, съдържащ се в доказателствения материал, но не е бил съобразен от въззивния съд като основание за спиране. Разяснения в същия смисъл са дадени и в мотивите към т. 2 ТР №5/2005 от 05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС, като тези разяснения са доразвити в практиката на ВКС. Тази практика на ВКС еднозначно приема, че процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато деецът и извършеното от него деяние са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. В тези случаи производството по гражданското дело следва да бъде спряно – при образувано наказателно производство в съдебна фаза – на основание чл. 124, ал. 1, т. 4 ГПК, а при образувано наказателно производство в досъдебна фаза – на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Съдът винаги спира производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, и без наличие на образувано наказателно дело, и независимо дали е образувано досъдебно наказателно производство, когато по делото се разкрият престъпни обстоятелства и изходът на гражданския спор зависи от установяването им по надлежния ред – когато фактическият състав на отговорността за вреди включва извършено от делинквента престъпление.
Terms
II. Предстояща практика
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
Кога се счита за разрушена презумптивната сила на разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД относно вината на водач при нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП?
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Следва ли за проявена от водача на МПС груба небрежност, довела до щетата и уговорена в Общите условия към застраховката като изключен риск, да се прилага хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, и допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражение за приложимостта на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, въведено при евентуалност за пръв път във въззивната инстанция?
Предстои добавяне след постановяване на съдебното решение по делото. Кликнете на бутона “Известете ме за обновления”, за да получите известие по имейл при публикуване на съдебното решение по делото.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Поради вероятна недопустимост на съдебния акт. (По иск с правно основание чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ, предявен от Сдружение „Българска федерация триатлон“ срещу Сдружение „Български олимпийски комитет“)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Недопустимо е съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
Основанието за обезсилване на обжалваното решение като недопустимо и връщане на делото за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице при разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита, индивидуализирани от ищеца с исковата му молба.
Проявлението на правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК в производството за разглеждане на иск по чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ предполага конкретните пороци, заради които се иска отмяна на решение на общото събрание на сдружение по ЗЮЛНЦ, да се посочат от ищеца в исковата молба, а произнасянето на съда относно законосъобразността на решението и/или неговото съответствие с устава да се сведе до проверка и преценка дали твърдените пороци действително са налице. След осъществяване на дължимата проверка съдът отменя решението, ако установи проявлението на твърдените от ищеца нарушения на закона и/или на устава, и отхвърля иска, ако достигне до извод за тяхното отсъствие. Предвид правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът, разглеждащ иск по чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ, няма правомощия да извършва проверка за законосъобразност и съответствие на решението с устава на основания, които не са въведени от ищеца с исковата молба в преклузивния срок по чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ, а с оглед изрично очертания в чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ обхват на съдебния контрол не разполага и с правомощия да преценява целесъобразността на решението.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
Ползва ли се с материална доказателствена сила отразеното в справка и доклад по щета плащане на сума от издалото ги лице?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Изхождайки от доказателствената сила на вписванията в счетоводните /търговските/ книги, към които следва да се отнесат справката и доклада по щетата, и характеристиката им като документи, съгласно чл. 182, предл. второ ГПК. За доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги е постановена богата и последователна съдебна практика, според която: счетоводните / търговските / книги са частни свидетелстващи документи, не се ползват с материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи относно съдържанието им и последното следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото – чл. 182 ГПК. Отнесено към настоящия спор, от даденото с практиката на ВКС разрешение, което изцяло се споделя от настоящия състав, на поставения въпрос следва да се отговори, че отразеното в справка и доклад по щета плащане на сума от издалото ги лице не се ползва с материална доказателствена сила. При оспорване факта на плащане, в тежест на ползващата се от факта страна е неговото пълно и главно доказване, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, чрез представяне на първичния счетоводен документ по смисъла на чл. 4, ал. 2 Закона за счетоводството – платежно нареждане, приходен или разходен касов ордер и др., въз основа на който е отразена счетоводната операция в книгите на търговеца.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
С оглед преценка за съответствие на обжалваното въззивно решение с решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/2014 и решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/2019 на СЕС, във връзка със задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК – служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, както и да осигури възможност на страните да изразят становище по тези въпроси. (По иск на основание чл. 439 ГПК)
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Неправилно обаче – в нарушение на императивната процесуалноправна норма на чл. 7, ал. 3 ГПК, въззивният съд нито е извършил служебна проверка, нито се е произнесъл по изричните доводи в исковата молба на касатора за нищожност на процесния договор за банков кредит и на двете допълнителни споразумения към него, поради твърдяното от ищеца наличие на неравноправни клаузи в тях. Основателно в тази връзка касаторът-ищец се позовава на практиката на СЕС – решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/2014, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/2019, решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/2022 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22. В тази практика на СЕС се изтъква необходимостта националните процесуални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. СЕС изтъква също, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/2013 гаранции, и с оглед на това е приел, че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. С решението от 18.02.2016 г. по дело С-49/2014 СЕС е постановил, че Директива 93/2013 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец и потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка. С решението от 17.05.2022 г. по дело С-600/2019е прието, че чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 Директива 93/2013 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на сила на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение да провери неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя – след изтичането на срока за подаване на възражение – да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок. С решението от 18.01.2024 г. по дело С-531/2022 СЕС е доразвил тази своя практика, като е приел, че чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 Директива 93/2013 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че национална юрисдикция не може служебно да провери евентуално неравноправния характер на договорни клаузи и да приложи произтичащите от това последици, когато упражнява контрол върху производство по принудително изпълнение, основано на решение, с което се постановява ползване със сила на пресъдено нещо заповед за плащане, ако тази правна уредба не предвижда такава проверка на стадия на издаване на заповедта за плащане, или когато такава проверка е предвидена едва на етапа на подаване на възражение срещу съответната заповед за плащане, ако съществува немалък риск засегнатият потребител да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било с оглед на разходите, до които едно съдебно производство би довело с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националната правна уредба не предвижда задължение за предоставяне на цялата необходима информация на този потребител, за да може той да определи обхвата на правата си. В същия смисъл и в ново доразвитие на горната практика е и решението от 29.02.2024 г. по дело С-724/2022, с което СЕС е постановил следното: 1) чл. 7, пар. 1 Директива 93/2013 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която поради преклузия не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато такава проверка вече е била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи; и 2) чл. 7, пар. 1 Директива 93/2013 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, да предприеме служебно действия по събиране на доказателства, за да установи необходимите фактически и правни обстоятелства с цел да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато проверката, извършена от компетентния съд във фазата на заповедното производство, не отговаря на изискванията на принципа на ефективност, що се отнася до тази директива.
Terms
Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023
При констатиран тежък родителски конфликт в интерес на детето ли е съдът да регламентира такъв режим на лични контакти с родителя, при който отделни условия за осъществяване на срещите с малолетното дете се определят по решение на самото дете и трети лица?
По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:
Съдът, при вземане на решение за режима на лични отношения на детето с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, преценява най-добрия интерес на детето според критериите по чл. 59, ал. 4 СК и пар. 1, т. 5 ДР Закона за закрила на детето, както и разясненията в ППВС №1/1974 г., които са актуални и при действието на настоящия Семеен кодекс. По-конкретно, съдът е длъжен да вземе предвид: родителските качества на всеки един от родителите и на този, на когото се определя режима на личен контакт; полаганите до момента от него грижи; желанието и способността му да се грижи за детето; връзката между родителя и детето, отношенията между тях и готовността на родителя да го подкрепя и подпомага в развитието му като личност, да се съобразява с неговите особености, интереси и нужди; социалното обкръжение на родителя и възможността да получава помощ при отглеждане на детето от трети лица и от своите родители; привързаността на детето към родителя, желанията, чувствата и потребностите на детето, съобразени с неговата възраст и пол; отношенията между двамата родители помежду им и към детето; наличие на родителско отчуждение, неговата степен и опасността за причиняване или вредата, която евентуално е причинена на детето, свързана с отчуждението. Установената съдебна практика не възприема мнението и желанията на детето като абсолютна и най-важна отправна точка при определяне на режима на личните отношения. Това разрешение взема предвид честото въвличане на децата в родителския конфликт и изразяваната от тях привързаност към единия или другия родител, без да могат да оценят комплексното въздействие и значимостта за тяхното развитие на връзката им и с двамата родители. Следва да се вземе предвид, че във всички случаи се касае за ненавършили пълнолетие деца, за които законодателството (напр. чл. 130, ал. 3 и 4 СК, чл. 3, ал. 2 ЗЛС, чл. 4, ал. 2 ЗЛС) е предвидило известни ограничения на правновалидната им воля именно с цел защита на най-добрия им интерес и като е отчетена недостатъчната им степен на зрялост и житейски опит. С оглед изложеното, не може да се очаква от малолетното дете да притежава необходимата зрялост и обективност, за да прецени само при какви условия следва да се осъществяват контактите му с родителя, неупражняващ родителските права. Намесата на трето лице в определянето на начина на срещите между родителя и детето също би могла да бъде вредна за развитието на връзката родител-дете, особено когато е формулирана от съда по начин, задължаващ детето да постига консенсус с това трето лице и придаващ еднаква тежест и отговорност на волята на малолетния и възрастния човек.
Terms