Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

Докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 ЗЗД и може ли при извършване на това тълкуване да се променя действителната воля на страните и основната цел на договора?

При тълкуване на спорна договорна клауза длъжен ли е съдът съгласно чл. 20 ЗЗД да изследва основната цел на договора, като анализира значението и последиците на клаузата в систематична връзка с останалите уговорки и с оглед договора като цяло, като анализира смисъла и последиците на клаузата, с и без спорния текст?

Допустимо ли е възнаграждение по консултантски договор да е обусловено от едно бъдещо несигурно събитие - сключване на договори за строителство на възложителя с трети лица, т. е. допустимо ли е да има уговорка за получаване на възнаграждение при реализиран „успех”, който и двете страни по договора имат интерес да настъпи, и това условие на риска на изпълнителя ли е?
Такава уговорка противоречи ли на закона и добрите нрави?

Може ли да се приеме, че при уговорено възнаграждение под условие, докато условието не настъпи, правото на възнаграждение не съществува, а рискът е на страната, която се обвързва с условието (т. е. на консултанта в случая) и макар да има изпълнение на дейности по договора на консултанта, те са на негов риск и за негова сметка?

Когато е платено възнаграждение под формата на аванс, но договорът предвижда, че възнаграждението е дължимо само при сбъдване на уговорено отлагателно условие (несигурно бъдещо събитие), и това условие не настъпи, следва ли полученото авансово плащане да се върне на основание чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД, като дадено при неосъществено основание?

Когато се претендира връщане на дадено на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, в тежест на ищеца ли е единствено да установи даването и настъпилото разместване на имуществени блага, а в тежест на ответника - да докаже, че основанието за задържането им все още съществува към релевантния момент, включително дали е налице реално изпълнение на договорните задължения?

Може ли само осчетоводяването на фактури и ползването на данъчен кредит да се приеме като недвусмислено признание на възложителя, че работата е приета по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, или е необходимо наличието на изрично или конклудентно изявление, придружаващо реалното предаване на резултата, че същият е съобразен с договора?

Следва ли осчетоводяването на фактури (без наличие на двустранно подписани приемо-предавателни актове, без доказан размер на осчетоводяването/ползван данъчен кредит и при наличие на писмени възражения и сторниране в рамките на преклузивния срок) да се приеме за еквивалентно с приемане на работата по смисъла на чл. 264 ЗЗД, така че да се преклудира възможността на възложителя да търси възстановяване по чл. 55 ЗЗД? Следва ли възраженията на възложителя за количествено или пълно неизпълнение (вкл. при липса на двустранно подписани протоколи и при наличие на сторнирани фактури и писмени възражения) да се третират по същия начин като възраженията за недостатъци по чл. 264 ЗЗД, или те имат самостоятелен характер извън преклузията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД и могат да обосноват иск по чл. 55 ЗЗД?

Имат ли осчетоводяването на фактури обвързваща доказателствена сила относно реалното изпълнение на договорните задължения, или тези действия имат значение единствено за счетоводното и данъчното отразяване на сделките?

Следва ли осчетоводяването на фактура, включването ѝ в дневниците по ЗДДС и ползването на данъчен кредит да се тълкува като необоримо доказателство за приемане на изпълнението, или последващото сторниране на фактурата представлява израз на противопоставяне и възражение на възложителя срещу твърдяното изпълнение?

Съставлява ли отправеното искане за връщане на даденото по договора по същество волеизявление за разваляне на договора поради неизпълнение, пораждащо задължение за реституция на полученото на отпаднало основание по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД?

Необходимо ли е кредиторът да отправи изрично писмено предупреждение с предоставяне на допълнителен срок за изпълнение по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, когато от доказателствата по делото е видно, че длъжникът изобщо не е изпълнявал задълженията си, предупреден е устно и е получил кредит на доверие, но въпреки това не е изпълнил, и следователно изпълнението е обективно невъзможно или явно няма да бъде извършено по уговорения начин?

При предявяване на искане за връщане на авансово платено възнаграждение по договор за изработка, основано на института на неоснователното обогатяване, но изведено от различни фактически състави по чл. 55, ал. 1, предл. второ и предл. трето ЗЗД - отпаднало основание (разваляне на договора) и неосъществено основание (ненастъпило бъдещо събитие), налице ли е един иск или два самостоятелни иска? Когато в обстоятелствената част на исковата молба са въведени факти, обосноваващи връщане на платено при отпаднало или неосъществено основание, но в петитума е посочено само искане за връщане на аванс по договор, следва ли съдът да се ограничи до петитума или е длъжен да изведе спорното право от цялото съдържание на исковата молба, включително допълнителните молби и становища в рамките на размяната на книжа? До кой момент е допустимо предявяване на обективно съединени алтернативни искове за едно и също вземане на различни основания - възможно ли е това след подаване на исковата молба и допустимо ли е уточняване чрез допълнителна искова молба?

Неправилна ли е правната квалификация, когато се приема, че съдът е сезиран само с един иск по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, а в исковата молба са въведени фактически твърдения, както за дадено на отпаднало основание, така и за дадено при наличието на неосъществено основание, но в петитума ищецът не е направил нарочно искане и за двете предложения на чл. 55, ал. 1, предл. второ и предл. трето ЗЗД?

В случай че въззивният съд е санирал неправилна правна квалификация, което е довело до неточни или липсващи указания относно подлежащите на доказване факти, води ли това до нарушаване на задължението за обезпечаване правилното приложение на материалния закон, спрямо въведените изисквания към въззивния съд с ТР №1/2020 г. на ВКС?

Един и същ ли е искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД във всички негови хипотези, или за всяка от тях защитата се реализира чрез отделен иск при различни подлежащи на доказване факти? Когато са въведени твърдения за различни фактически основания, как следва да процедира съдът при даване на указания към страните и при определяне на правната квалификация?

Когато ищецът е направил волеизявление за разваляне на договора и претендира връщане на даденото на основанията по чл. 55, ал. 1, предл. второ и предл. трето ЗЗД, но във връзка с възраженията на ответника за изпълнение е въведено контратвърдение, че дори да е налице изпълнение, то е нееквивалентно на предплатеното, длъжен ли е съдът да обсъди възможността за квалифициране на претенцията в алтернатива по чл. 59 ЗЗД?

Когато ищецът с исковата молба търси връщане на авансова платена сума поради неизпълнение на договора и ненастъпване на условията за плащане, а ответникът възрази, че договорът е изпълнен и като насрещно твърдение ищецът заяви, че макар и да е налице изпълнение, то не е еквивалентно на даденото, тогава с това волеизявление съдът следва ли да квалифицира това твърдение като алтернативен иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД?

Когато въззивният съд намери, че искът е един, при направени възражения във въззивната жалба, че не е един и мотив на съд, че доразвитите тези в последващи молби - допълнителна искова молба и становища, не могат да послужат като основание да се приеме, че са предявени няколко искове, тъй като това е процесуално недопустимо, това не е ли условие за нередовност на исковата молба при неясен петитум и не е ли следвало да остави същата без движение с указание до ищеца да отстрани тази нередовност?

Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение без да обсъди всички правнорелевантни твърдения и възражения на страните и без да анализира приобщените по делото доказателства в тяхната съвкупност, като по този начин изгради фактически констатации върху неизследвани или недоказани факти или доказателства, неприобщени от първоинстанционния съд, и това в противоречие ли е с изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК? Допустимо ли е съдът да обоснове изводи на недоказани факти или доказателства, които първоинстанционният съд не е приобщил по делото, но се намират в кориците му?

Липсата на мотиви относно релевантни за спора обстоятелства, които водят до обуславящите изводи на съда, води ли до неправилност на съдебното решение?

Представлява ли нарушение на правото на защита и на процесуалния ред обстоятелството, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл. 146 ГПК да даде указания относно спорните факти и разпределението на доказателствената тежест, включително по въпроса за размера на дължимото възнаграждение при спор относно еквивалентността на престациите по договор? Следва ли в такава хипотеза спорният размер на възнаграждението да се приеме като релевантно фактическо обстоятелство, подлежащо на доказване, и съответно да бъде включено в указанията по чл. 146 ГПК? Длъжен ли е въззивният съд да допусне експертиза относно размера на възнаграждението, когато в първоинстанционното производство липсват доказателства по този въпрос - поради процесуалния пропуск на съда да даде надлежни указания и да разпредели доказателствената тежест?

Когато във въззивната жалба се съдържат оплаквания, че релевантен за делото факт не е установен или е погрешно установен и са направени доказателствени искания в този смисъл, въззивният съд следва ли да допусне поисканата експертиза, като такава извън преклузията на 266 ГПК?

Когато във въззивната жалба се съдържат оплаквания, че релевантен за делото факт не е установен или е погрешно установен, въззивният съд задължен ли е да назначи експертиза по собствен почин?

Може ли съдът да прави заключение за настъпил факт въз основа на констативно-съобразителната част на съдебната експертиза, вместо на заключителната ѝ част, и въпреки дадените от вещото лице разяснения, че не е изследвал даден въпрос, съдът да го приеме за доказан?

Има ли съдът правомощие да прави изводи относно установяването на факти, за чието изясняване са необходими специални знания, без да се ползва от заключението на вещо лице в съответната област?

Длъжен ли е въззивният съд при наличие на данни, че изготвеното заключение на вещото лице не изследва всички релевантни факти, да назначи допълнителна или нова експертиза - включително и служебно, на основание чл. 195 ГПК, когато за изясняване на делото са необходими специални знания?