Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

1/ „Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“ – касаторите се позовават на практиката на ВКС, обективирана в решение №94/28.03.2014 г. по гр. д. №2623/2013 г. на IV г. о., решение №906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №1106/2003 г. на II г. о. и решение №1116 от 01.10.2008 г. по гр. д. №4876/2007 г. на V г. о.; 2/ „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“ – сочи се противоречие с решение №15 от 30.01.2015 г. по гр. д. №4604/2014 г. на IV г. о., решение №212 от 01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г. на II т. о. и решение №24/28.10.2010 г. по гр. д. №4744/2008 г. на II г. о. на ВКС; 3/ „Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?“ – касаторите се позовават на приетото в ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4/ „Чия е доказателствената тежест за оборване на законова презумпция за вина и за приложение на чл. 15 и следва ли да бъде проведено пълно обратно доказване?“ – твърди се противоречие с приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение №120 от 03.04.2015 г. по гр. д. №5489/2014 г. на IV г. о., решение №171 от 14.07.2011 г. по гр. д. №1201/2010 г. на III г. о., ППВС №1/1953 г., ППВС №7/1965 г., ППВС №1/1985 г., ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение №94/28.03.2014 г. по гр. д. №2623/2013 г. на IV г. о.; 5/ „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“ – касаторите се позовават на приетото в решение №194 от 18.06.2013 г. по гр. д. №1100/2012 г. на IV г. о. на ВКС; 6/ „При определяне на механизма на ПТП, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“ – жалбоподалите цитират решение №118/27.06.2014 г. по т. д. №3871/2013 г. на I т. о. на ВКС; 7/ „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност и как следа да се ценят противоречия в тях?“; 8/ „Може ли при преценка на доказателствения материал по делото само част от заключения, изготвени в производството, да бъдат взети предвид, а друга част да бъде изключена?“; 9/ „Следва ли при приета от първоинстанционния съд неоснователност на иска, въззивният съд да се произнесе по всяко от оплакванията, направени във въззивната жалба касателно основателността на иска?“; 10/ „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ – във връзка с поставените въпроси от седми до десети включително, касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателите поддържат и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.