Добър ден! Моля, влезте в профила си!

Dictum – “ГПК” Плюс – 22 декември 2023 г.

Поредица Dictum – “ГПК” Плюс – ежедневен бюлетин за новите съдебни актове, публикувани в информационната система за съдебна практика на Върховния касационен съд по граждански и търговски дела

Електронно периодично издание: ISSN 2738-750X


Здравейте,

Представяме Ви последно публикуваните, релевантни съдебни актове на Върховния касационен съд.

Екипът на “Българското прецедентно право” Ви пожелава ползотворна работа и успешен ден!

Оставаме на Ваше разположение.


I. Практика по чл. 290 ГПК и други основания

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Задължителни ли са за въззивния съд указанията на ВКС в отменителното касационно решение за процесуалните действия, които трябва да извърши при връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК?

С разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължителността на указанията на касационния съд обхващат не само материалния, но и процесуалния закон, извод произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие “закон”. Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Затова и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. Следователно несъобразяване с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и/ или процесуален закон е съществено нарушение на процесуалното правило на чл. 294, ал. 1, предл. второ ГПК и води до процесуална незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение, който порок, ако се е отразил на крайния правен резултат по делото обуславя и отмяната му.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Каква е базата, на която следва да се изчисли обезщетение по Кодекса на труда, дължимо при последващо уволнение в случай че след предишно уволнение възстановеният на работа работник или служител не е могъл да отработи пълен работен месец преди новото прекратяване на трудовия договор?

Предвид специфичния характер на трудовия договор и правата и задълженията на страните по него, закононодателят е създал специални норми относно размера на дължимите обезщетения при различни хипотези, които принципно имат фиксиран размер. При определяне на размера на дължимо обезщетение по раздел Трети от КТ /включително обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ), съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ то трябва да бъде изчислено на база полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Съгласно чл. 228, ал. 2 КТ, по-голям размер на обезщетението може да се определи само в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в индивидуалния трудов договор, като последните две обстоятелства са конкретни и следва да бъдат изследвани при всеки отделен случай. Показателно е, че законът предвижда възможност за отклонение от правилото на чл. 228, ал. 1 КТ само в посока на определяне на по- висок размер като база за определяне на обезщетението, но не и на по-нисък такъв. Както правилото, така и въведения коректив са обвързани с целта на трудовото законодателство, регламентирани в чл. 1, ал. 3 КТ, а именно да се осигури свободата и закрилата на труда, справедливи и достойни условия на труд. Това принципно съображение определя насоката и водещо може да се проследи и в правните разрешения, застъпени в практиката на ВКС по поставения правен въпрос. Възприето е, че законът има предвид брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, т. е за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни, доколкото едно буквално прилагане на чл. 228, ал. 1 КТ в първото условие на нормата би довело до неоправдано ощетяване на правоимащия в посока намаляване на обезщетението, ако през месеца предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение не са отработени всички дни. Същото принципно съображение е водещо в практиката на ВКС при тълкуване кое според закона е последното получено месечно брутно трудово възнаграждение като база за обезщетението.

В случаите когато незаконно уволнен работник или служител е възстановен на работа при същия работодател, като от момента на нейното заемане до момента на последващо прекратяване на трудовото правоотношение, дало основание за изплащане на обезщетение /вкл. гратификация по чл. 222, ал. 3 ГПК/, правоимащият не е имал възможност да отработи един пълен календарен месец през всички дни, разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ не може да се приложи пряко и по начин, който води до накърняване на легитимната цел да се преодолеят негативните за работника или служителя последици от незаконното уволнение. Следва да се вземе предвид брутното трудово възнаграждение, което работникът или служителят би получил за пълен работен месец, ако е имал възможността да го отработи. Не е задължително осуетената възможност за работника или служителя да е поради злоупотреба и недобросъвестно осъществяване на права и задължения от страна на работодателя по чл. 8, ал. 1 КТ. Във всички случаи, както е разяснено в практиката на ВКС по въпроса кои плащания се включват при определяне размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, размерът на гратификацията се определя по правилата на чл. 228КТ, тълкувани с помощта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗВ) обн., ДВ, бр. 9/26.01.2007г. В закона изрично е уредена възможността за определянето на размера на обезщетението по друг начин, приет в акт на Министерския съвет, в колективен или индивидуален трудов договор. Така съгласно чл. 19, ал. 1 НСОРЗВ когато работник или служител не е отработил пълен работен месец, брутното трудово възнаграждение за целите на обезщетението се определя, като полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец. Установената практика на ВКС водещо указва подзаконовите норми да се тълкуват и прилагат законосъобразно, а не по начин който противоречи на нормативен акт от по-висока степен. Подзаконовата уредба е само в помощ, когато изразява принципите и вмества целите на законовата уредба, както в случая. Съдържащото се в подзаконовата норма правилото на чл. 19 НСОРЗВ може да се приложи не само тогава, когато работник или служител изобщо няма пълен отработен месец при същия работодател, но и когато брутното му трудово възнаграждение за последния фактически отработен пълен месец е получено през месеца предхождащ незаконно уволнение. Например – когато към момента на заемане на длъжността след възстановяване поради незаконно уволнение, за нея по обвързващ страните начин (нормативен акт, колективен трудов договор ) вече е определен завишен минимален размер на трудовото възнаграждение, който следва да бъде съобразен и като база на обезщетенията по Кодекса на труда, но работодателят не го съобразява в нарушение на водещ принцип.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Относно преценката за достоверност на свидетелските показания, явяващи се основното доказателство за установяване на придобивната давност.

Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време; дали впечатленията им са спорадични или системи; доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2020

От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 ТР №2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано и перeмирано преди приемането му и в последствие образувано отново след приемане на тълкувателното решение?
Има ли обратно действие т. 10 ТР №2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се за вземания по изпълнително дело, което е образувано и перeмирано преди приемането му и в последствие образувано отново след приемане на тълкувателното решение?

Погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по т. д. №2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В мотивите на тълкувателното решение се сочи, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г., ОСГТК, ВКС изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла, а за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г.

Terms

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Налице ли е основание за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в случай, че исковата молба по обуславящото дело не е приета за редовна от съда, пред който е предявена?

Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът спира производството, когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Посочено е, че използваната от законодателя терминология – „се разглежда, а не просто е образувано дело“, предпоставя обуславящо производство, за развитието и приключването на което не са налице, към момента на осъществяваната преценка за преюдициалност, съмнения. За преценката относно връзката на преюдициалност е от значение както яснотата относно предмета на обуславящото дело /основание и петутим/, така и липсата на обективно съществуващи пречки за неговото развитие – липса на положителни или наличие на отрицателни процесуални предпоставки за допустимостта на иска. Подлежащите на отстраняване пречки за разглеждане на делото предпоставят оставяне на исковата молба без движение, но до формирането на положителна преценка на разглеждащия обуславящото дело съд относно тяхното преодоляване е налице основателно съмнение в бъдещото развитие на производството. Независимо от формалното му образуване като дело, във фазата на преценка на редовността на исковата молба, неприключила с даден ход на производството, не е налице висящо обуславящо дело с изискваната от чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК характеристика. Съдът по обусловеното дело няма правомощието да преценява редовността на исковата молба, нито допустимостта на обуславящия иск, съобразно всички положителни и отрицателни процесуални предпоставки за това, доколкото би се явил обвързан и от влязло в сила решение по недопустим обуславящ иск. Страната, противопоставяща възражения срещу допустимостта на обуславящия иск, като основание за отказ за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, следва да ги предяви в обуславящото производство и по този ред да осъществи защитата си. Съдът, разглеждащ обусловеното дело, обаче има задължението да следи дали обусловящото дело е във фаза по преценка на редовността на исковата молба и допустимостта на иска, както и основание да откаже спиране на обусловеното дело до приключването на тази фаза. Отказът за спиране не препятства подновяването на искането, след преодоляване на пречките за развитие на обуславящото производство.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

Дали се дължи обезщетение за вреди, предизвикани от бездействие на възложител на работа, ако възложителят е предприел действията, които е бил длъжен да извърши, но въпреки това вредите са настъпили от обстоятелства, които не е могло да бъдат предвидени?

При деликтната отговорност когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши; предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Посочено е в решението, че когато общината не предприеме предписаното от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение.

Terms

Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

В случаите, когато изтеглянето на сума от пълномощник е установено с писмено доказателство – справка за банкова сметка, за доказване отчитането /предаването/ на изтеглената сума на упълномощителя, прилага ли се ограничението за недопустимост на свидетелски показания на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК?

Договорното представителство поражда, както вътрешни отношения между представляван и представител, така и външни отношения между представлявания и третото лице /при пряко представителство/ или между представителя и третото лице /при косвено представителство/. При цялата условност на разделението, вътрешните отношения включват правоотношенията, произтичащи от упълномощаването, което може да е, или да не е съпроводено от договор за поръчка или друго правоотношение, от което произтича овластяването. Упълномощаването е едностранна сделка, която поражда материалното субективно право на представителя да ангажира със своето поведение /действия и бездействия/ чужда правна сфера и правното задължение на представлявания да търпи в патримониума си правните последици от извършените действия и осъществените бездействия. Ако страните не са обвързани от договор за поръчка/ или друго правоотношение, от което произтича овластяването/, за представителя не може да възникнат никакви задължения, в т. ч. да действа в упражняване на учредената представителната власт. Когато пълномощието е за извършване на действия или комплекс от действия и бездействия, отношенията между представляван и представител се уреждат само от овластителната сделка докато представителят бездейства – преди овластяването да е имал и след овластяването няма поведение, което показва воля да поеме задължението да осъществи представителната власт. Упражни ли представителната си власт /преди прекратяване на пълномощието/, пълномощникът може да се обвърже от договор за мандат /със съдържание според извършените действия в рамките на пълномощието/, доколкото с конклудентните си действия той изявява воля, която съвпада с изявената воля от упълномощителя. Упълномощаването не е предложение за сключване на договор за мандат, а правна сделка със собствени последици. За да породи действие, упълномощаването не се нуждае от приемане, а когато се нуждае от получаване, то може да бъде „оттеглено” без ограничения, както и да бъде „прието” частично – само за някои от действията. Упълномощаването обаче може да е конклудентно действие, с което се приема предложение за сключване на договор за мандат. Когато с упражняването на представителната власт, пълномощникът действа в качеството на довереник, е длъжен да изпълни поръчката с грижата на добър стопанин, да пази имуществото, което е получил, да уведомява доверителя за изпълнението, да му даде сметка, да му предаде всичко което е получил и т. н. В разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК е уредена забрана да се доказва със свидетелски показания погасяването на парично задължение, установено със съставен за целта писмен акт/освен по изрично съгласие на страните съгласно чл. 164, ал. 2 ГПК. Тази забрана изключва само свидетелските показания, но не и другите възможни доказателствени средства – признание, разписка, касов ордер, редовно водени счетоводни книги и др.

Terms

II. Предстояща практика

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

Валиден ли е договор за доброволна делба, сключен с участие на лице, непритежаващо права в съсобствеността и основание ли е такъв договор за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС?

По делото е постановено Решение, с което ВКС дава следния отговор на поставения въпрос:

Според чл. 35, ал. 1 ЗС доброволната делба на недвижими имоти трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи. Участието на несобственик в делбата за разлика от неучастието на съсобственик не води до нейната нищожност – чл. 75, ал. 2 ЗН, но преценката за валидност на сключения договор за доброволна делба с участие на лице, което към този момент не притежава права в съсобствеността следва да се направи с оглед особената форма за действителност, изискуема при прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, тъй като облекчената форма по чл. 35, ал. 1 ЗС се отнася само за съсобственици, а неспазването на предписаната от закона форма за действителност на сделката води до нейната нищожност – чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Следователно такова лице не може да придобие права върху недвижим имот, който по силата на договор за доброволна делба му е поставен в дял, поради неспазване на изискуемата се от закона форма за действителност на договора – чл. 18 ЗЗД, респ. неговата нищожност съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Когато праводателят по нищожен договор предаде владението на приобретателя, последният може да придобие собствеността на оригинерно основание /придобивна давност/, ако владее най-малко десет години – чл. 79, ал. 1 ЗС. Предвид тези разрешения в практиката на ВКС следва, че договор за доброволна делба, сключен с участие на лице, непритежаващо права в съсобствеността, не е основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС.

Terms

Тъмен/светъл фон