Определение №****/**.**.2011 по дело №****/2010

по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, какъвто е формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо, формирана с решението от 07.10.2004 год. по гр. дело №2309/2002 год. на Ш., с което е уважен иска по чл. 108 ЗС на С. К. Й. срещу И. Й. К. и С. В. К.-праводатели на касаторите, се е разпростряла и спрямо правоприемниците, тъй като е възникнала спрямо праводателите по дело, по което последните са били легитимирани. Съдът е приел и наличието на обективно/предметно/ тъждество между влязлото в сила решение от 07.10.2004 год. по гр. дело №2309/2002 год. на Ш., с което е признато, че С. К. Й. е носител на правото на ползване върху 5/6 идеални части от приземния етаж и ответниците са били осъдени да й предадат владението върху съответните идеални части от това ограничено вещно право – от една страна, и предмета на заведеното от касаторите гражданско дело за установяване, че ответницата С. К. Й. не притежава право на ползване върху 5/6 идеални части от приземния етаж – от друга. В подкрепа на тезата си, че решението по гр. дело №2309/2002 год. на Ш. по иск по чл. 108 във връзка с чл. 111 ЗС има различен предмет и правно основание в сравнение с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС, касаторите се позовават на решение №2035 от 07.05.1980 год. по гр. дело №559/1980 год. ВС, І г. о. и на решение №19 от 10.02.2000 год. по гр. дело №1082/1999 год. ВКС, ІV г. о. Двете решения обаче не провеждат разграничение между предмета на петиторния иск по чл. 108 във връзка с чл. 111 и чл. 56 ЗС за защита на ограниченото вещно право на ползване и предмета на отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 59, ал. 3, предл. второ ГПК, че правото на ползване е погасено поради неупражняването му в продължение на 5 години. Затова, не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с тях по въпроса дали е налице предметно/обективно/ тъждество между влязло в сила решение, с което е уважен ревандикационен иск за предаване владението върху правото на ползване и заведено по-късно дело по иск за признаване за установено, че ищецът по приключилото дело не е носител на правото на ползване, тъй като не го е упражнявал в предвидения от закона петгодишен погасителен давностен срок. Първото от решенията припомня, че право на собственост /като абсолютно вещно право/ не се изгубва по давност поради неупражнено владение, а единствено в предвидените в закона случаи, като само е посочено, че с изтичане на предвиден в законите срок се погасяват само някои вещни права – на ползване /чл. 59, ал. 3 ЗС/ или на строеж/чл. 67, ал. 1 ЗС/. Второто решение приема, че признанието, което собственикът е направил, че имотът му е обременен с ограничено вещно право на ползване прекъсва давността за придобиване на това право, щом като позоваването на изтеклия придобивен способ като възражение срещу петиторния иск по чл. 108 във връзка с чл. 111 и чл. 56 ЗС, е станало след направено признание за титулярството му от ищеца. В това решение само е добавено, че и за срока по чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС, който е давностен са приложими разпоредбите на погасителната давност, в т. ч. и чл. 116, б. а ЗЗД, която визира признанието, като основание за прекъсването й и за заличаване на изтеклия период. Следователно, липсва предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос относно приетата процесуална пречка за преразглеждане и пререшаване на спора, разрешен според въззивния съд със сила на пресъдено нещо по гр. дело №2309/2002 год. на Ш.. С въззивното решение не е разрешаван материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС, за да се преценява дали е налице противоречие с решението от 10.03.2009 год. по гр. дело №3432/2007 год. на СГС, ІV-а въззивен състав.