Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК отсъства по така поставените въпроси. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

Не е налице основание за допускане на обжалването и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно чл. 300 ГПК, чл. 413, ал. 2 НПК и чл. 383, ал. 1 НПК присъдите, решенията и одобреното от наказателния съд споразумение имат задължителна сила за всички юридически и физически лица, учреждения и длъжностни лица, а във връзка с гражданския процес задължителната сила на присъдата се изразява в нейното установително действие по въпросите извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Осъдителната присъда е задължителна за гражданския съд досежно всички признаци на престъпния състав и досежно правната квалификация на деянието, които не подлежат на преразглеждане в производството по гражданско-правния спор за ангажиране на отговорността за непозволено увреждане. Поради обвързаността на гражданския съд от влязлата в сила присъда по въпросите за авторство на деянието, противоправността и вината на дееца, изходът на наказателното производство срещу прекия причинител на увреждането е от значение за правилното решаване на спора по чл. 49 ЗЗД. Това е и причината, поради която исковото производство подлежи на спиране до приключване на наказателното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК – когато наказателното производство е в досъдебна фаза с привлечен към наказателна отговорност обвиняем, или на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – когато наказателното производство е в съдебна фаза. Извън хипотезите на чл. 124, ал. 5 ГПК гражданският съд няма правомощия да установява факта на престъпление инцидентно по повод на иска за вреди. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд се е произнесъл по процесуалния проблем за задължителната сила на присъдата по отношение на гражданския съд при преценката за наличие на всички елементи на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, като е дал разрешение на същия в съответствие с практиката на ВКС. Съобразена е съдебната практика по въпроса докъде се простира задължителната сила на присъдата по отношение на гражданския съд и съобразно нея е недопустимо да се навлиза в преценка на обстоятелства, които изключват отговорността на прекия причинител на вредите. Въпрос на доказване от страна на ответника е наличието на противоправно поведение и от страна на пострадалия, при което евентуалната неправилна преценка на доказателствата не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е дейност на съда по разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й.

Съгласно т. 1 ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросите, поставени в контекста на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК не обективират общо основание за допускане на обжалването, тъй като не удовлетворяват изискванията по т. 1 ТР №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. При постановяване на своето решение въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, като е обсъдил доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните и е обосновал изводи при спазване на правилата на формалната логика. Съдът е обсъдил доказателствения материал, твърденията и възраженията на страните, изградил е собствени изводи по съществото на спора и е извършил правораздавателна дейност, каквато се дължи от въззивната инстанция, действаща при условията на ограничен въззив. Мотивите на въззивното решение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на спора в рамките по чл. 269 ГПК, както е изяснено с трайната практика на ВКС - ТР №1/2001 г. на ВКС, ОСГК и множество други решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. и посочените от касатора. Въззивният съд е изпълнил задължението си според практиката на ВКС да мотивира съдебния акт, поради което не е налице противоречие с нея. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали изводите са обосновани и правилни, защото това би изисквало да се преценят събраните по делото доказателства, което е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.

Доколкото оплакванията на касатора касаят справедливите размери на обезщетенията за неимуществени вреди, претърпени от ищеца, следва да се посочи, че съдебната практика е константна, включително и тази посочена от касатора, за това, как се определя по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно ППВС №4/23.12.1968 г., приложимо и понастоящем, при определяне на размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Трайно е възприето в съдебната практика тълкуването, че понятието „справедливост” не е абстрактно. Съобразно практиката на ВКС, търсейки справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съдът следва да съобрази конкретно съществуващи обстоятелства имащи отношение към размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт като например характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Тези обстоятелства следва да се преценят в съвкупност, за да се обоснове извод кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за конкретни неимуществени вреди. В този смисъл е и цитираната съдебна практика от жалбоподателя, с която въззивният акт е съобразен.

Касаторът поддържа също наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. При извършената служебна проверка не се констатира вероятност за порок, за който се следи служебно от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно - от прочита му не се установява грубо нарушение на закона, нито прилагането му в обратен смисъл или прилагане на отменена или несъществуваща норма, няма данни и за нарушаване правилата на формалната логика, на научни или опитни правила.