Определение №****/**.**.2019 по дело №****/2019

е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на исковите с предмет вземания по чл. 92 ЗЗД, за които е прието, че не съществуват, поради противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави. Независимо от това, въпросът не може да предпостави допускането на касационния контрол на въззивното решение в тази му част, тъй като не е налице релевирания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решението е в съответствие със задължителната практика на ВКС, в която се приема, че нормите относно недействителността на сделки или клаузи от тях са повелителни, а съгласно т. 3 Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд следва да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Цитираната от касатора практика по чл. 290 ГПК - решение №104/29.09.2015г. по т. д. №3894/2013г. на І т. о. на ВКС и решение №127/10.01.2018г. по гр. д. №679/2017г. на ВКС, е неотносима спрямо въпроса за възможността съдът при преценка съществуването на вземане за неустойка, служебно да провери недействителност на неустоечна клауза. Даденото в първия акт разрешение е свързано с несвоевременно направено от ответника по иск по чл. 82 ЗЗД възражение за забава на кредитор, изразяващо се в неоказано съдействие във връзка с изпълнение на договор за изработка, а във второто решение е даден отговор за недопустимостта на съдебно решение при произнасяне свръхпетитум по установителен иск за собственост в хипотеза, в която ищецът е поискал да бъде установено, че е собственик на конкретно посочена от него площ, а съдът се е произнесъл относно по-голяма площ, без да е налице изменение на иска. В настоящия случай, съдът се е произнесъл относно посочените в исковата молба обстоятелства – клаузите на договори, въз основа на които ищецът твърди, че произтича правото му по чл. 92 ЗЗД.