Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

Първите три правни въпроса са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което за тях е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВКС и ВС или с решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос е изцяло в съответствие с актуалната тълкувателна практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение №1 от 05.03.2026 г. по тълк. д. №1/2023 г. на ОСГК на ВКС, с което се прие, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ.

За втория и третия въпрос относно задължението на съда да обсъди и анализира всички конкретно съществуващи обстоятелства при преценката по чл. 52 ЗЗД и приложението на процесуалноправното правило на чл. 154 ГПК също не е осъществено специалното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се констатира противоречие с цитираните в изложението т. 2 на ППВС 4/1968 г., решения №93 oт 23.06.2011 г. пo т. д. №43/2010 г. нa ВКС, ТК, II т. о., №259 от 19.12.2014 г. пo гp. д. №1746/2014 г. нa BКC, ГК, III г. о., №104 oт 25.07.2014 г. пo т. д. №2998/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., №136 oт 01.03.2012 г. пo гр. д. №414/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., №88 от 17.06.2014 г. пo т. д. №2974/2013 г. на ВКС, TK, II т. о., №158 oт 17.10.2014 г. пo т. д. №3594/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о.) В случая, макар лаконично, в мотивите на въззивното решение са изтъкнати обстоятелствата, които според въззивния съд обосновават присъдения от него размер на обезщетението за претърпените от ищеца морални вреди, при съблюдаване установените в ППВС №4/1968 г. критерии по чл. 52 ЗЗД. В същото време касаторът не сочи някой конкретно обективно съществуващ факт, обуславящ по-нисък размер на обезщетението, който въззивният съд не е съобразил, а излага съображения за недоказаност на въведените от ищеца твърдения за претърпени от него морални вреди. По приложението на чл. 154 ГПК относно правилата при разпределяне на доказателствената тежест и доказателствените средства за установявяване на вредите, настъпили вследствие на трудова злополука, като елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ, касаторът не цитира тълкувателна или казуална практика на касационната инстанция, в противоречие с която въззивният съд да се е произнесъл. Аргументите на касатора, че съдебно-медицинската експертиза, на която въззивният съд е основал изводите си доказва само медицински признаци, а не и психически и емоционални страдания, техния вид, интензитет и продължителност, за които според касатора не са събрани доказателства, представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение по чл. 281, т. 3 ГПК поради необоснованост на въззивния акт. Същите не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК, а в производството по чл. 290 ГПК, след като касационният контрол бъде допуснат на някое от селективните основания.

Четвъртият въпрос, свързан с приложението на чл. 201, ал. 2 КТ е поставен в контекста на оплакването, че при преценката за основателността на възражението за съпричиняване, въззивният съд е отрекъл правното значение на влязлото в сила наказателно постановление, издадено на пострадалия ищец за нарушаване на разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, вменяваща задължение на всеки водач да контролира ППC непрекъснато, което според касатора доказва поведение, съставляващо груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Той не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. ГПК, тъй като въззивният съд не е игнорирал доказателствената стойност на издаденото срещу ищеца наказателно постановление, а е приел, че то не се ползва със задължителна сила на основание чл. 300 ГПК. За да приеме, че липсва принос от страна на пострадалия, въззивният съд е приел, че констатацията на административно-наказващият орган за извършено административно нарушение на правилата за движение по пътищата, преценена в съвкупност с показанията на свидетелите-очевидци, според които той не се е движил с висока скорост, не доказва релевантната по чл. 201, ал. 2 КТ степен на проявена от страна на пострадалия небрежност за намаляване на обезщетението, а именно груба небрежност“. Липсата на общата предпоставка по този въпрос е достатъчна за недопускане на касационното основание по него, без да се обсъжда осъществяването на допълнителните основания по него. Въпреки това съдът не констатира противоречие с цитираните решения решение №60127 от 17.11.2021 г. по гр. д. №1145/2020 г. на II т. о., №60136/24.11.2021 г. по №1897/2020 г., II т. о., №36/28.02.2012 г. по т. д. №319/2011, II т. о., т. 7 ППВС 1963 г., които освен това са неотносими към така поставения въпрос.

В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна (безвиновна) гражданска отговорност и има за цел пълна обезвреда на претърпените вреди: имуществени и неимуществени. Тя може да бъде изключена само при умишлено самоувреждане на пострадалия. Тази отговорност може да се намали при съпричиняване само ако пострадалият е допринесъл с груба небрежност за трудовата злополука, а не и при всяко допринасяне. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Грубата небрежност се определя като липса на елементарно старание и внимание, и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т. е. при условията на пълно и главно доказване работодателят следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност (в този смисъл решения на ВКС №36/28.01.2025 г. по гр. д. №5328/2023 г., IV г. о., №186 от 01.02.2019 г. по гр. д. №4922/2017 г. на III г. о., №189 от 17.10.2019 г. по гр. д. №1446/2019 г. на IV г. о., №60 от 05.03.2014 г. по гр. д. №5074/2013 г. на IV г. о., и др.). В настоящия случай въззивният съд се е съобразил изцяло в тези правни разрешения, като е приел, че самото установяване на нарушение на правилата за движение по пътищата не е достатъчно, за да обоснове извод за груба небрежност, а преценката за наличието на така следва да се извърши с оглед конкретните обстоятелства по делото.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. В случая касаторът не обосновава нито една от посочените форми, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което допускането на касационния контрол на това основание е изключено.

Не е налице и никоя от предпоставките за служебно допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като решението не е нито нищожно, нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно.