Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

1. Как съдът следва да разпредели доказателствената тежест за установяване на отрицателен факт, включително в случаите, когато твърденият от страната отрицателен факт се оспорва от насрещната страна?; 2. Дължи ли се неустойка за неизпълнение по законосъобразно развален договор при положение, че това не е изрично уговорено между страните по договора?; 3. След като договорът не е сключен под условие по смисъла на чл. 114 ЗОП и при положение, че страните са уговорили в договора прекратително условие, чието осъществяване е в контрола на една от тях, чие е задължението при сбъдване на това условие да уведоми другата страна за това обстоятелство с оглед започване изпълнението по договора – на страната, в чийто контрол е сбъдването на условието, или на другата страна по договора?; 4. След като договорът не е сключен под условие по смисъла на чл. 114 ЗОП, допустимо ли е страните да договорят такива условия съобразно предоставената им в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне?; 5. При направено възражение за противоречие на уговорена неустойка с добрите нрави и във връзка със служебното задължение на съда да следи за съответствието на неустойката с добрите нрави, за да уважи или отхвърли направеното възражение, следва ли съдът в мотивите на решението си да разгледа и прецени критериите, посочени в т. 3 ТР №1/2009 г. на ВКС (като функции, естество, справедливост на неустойката и др.) или други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства?; 6. Следва ли при постановяване на съдебното решение съдът да вземе предвид всички обстоятелства по делото и в частност размера на действително претърпените вреди при преценка на възражение за намаляване на неустойка поради прекомерност? Твърди, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпросът по т. 1 – в противоречие с решение №394 от 18.05.2010 г. по гр. д. №1584/2009 г., решение №211/26.11.2013 г. по т. д. №1082/2012 г., I г. о., решение №361 от 31.05.2011 г. по гр. д. №484/2009 г. и Тълкувателно решение №1/2.04.2014 г. по тълк. д. №1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът по т. 2 – в противоречие с Тълкувателно решение №7 от 13.11.2013 г. по тълк. д. №7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът по т. 5 – в противоречие с Тълкувателно решение №1/2009 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС и въпросът по т. 6 – в противоречие с решение №223 от 19.04.2016 г. по т. д. №3633/2014 г. По отношение на въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението на касатора се прави позоваване на произнасяне на въззивния съд в отклонение от практиката на ВАС – решение №13211/23.10.2020 г. по адм. д. №6755/2020 г. и решение №9169 от 17.06.2019 г. по адм. д. №9388/2018 г. и на ВКС – решение №347 от 11.10.2011 г. по гр. д. №290/2010 г., IV г. о. и решение №349/21.05.2012 г. по гр. д. №453/2010 г., I г. о., както и на значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът моли да бъде извършена и проверка относно вероятна нищожност и недопустимост на въззивния акт, както и за очевидната му неправилност, представляващи самостоятелни основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускането на касационен контрол.