Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2026

Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно доколкото не страда от явни пороци, видими и без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка – в решението не е приложен закон в неговия обратен смисъл, нито е приложена или е извършено позоваване на отменена, неотносима или несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и науката. Въззивното решение е мотивирано и очевидна неправилност в смисъла на соченото специално селективно основание не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Ето защо приложно поле на касационното обжалване в хипотезата на този специален селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК не е налице.

Всички поставени в изложението въпроси са изведени не от мотивите на обжалваното въззивно решение, а от произнасянето на ВКС по т. д. №779/2021 г. на ВКС, I ТО и в частност са относими към постановения по това дело отказ за освобождаване на дружеството с ограничена отговорност от задължение за плащане на държавна такса, както и към съображенията за това. Формулираните от касатора въпроси на плоскостта на дължимостта на държавната такса и отказа на съда да освободи юридическото лице от задължението за плащането й; на отговорността на съдружниците в дружеството с ограничена отговорност, както и на обусловеността на достъпа до касационно обжалване от заплащане на държавна такса, не са разрешени от въззивния съд в обжалваното сега решение, не са част от предмета на делото индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, нито са обусловили решаващата правна воля на съда и резултата по делото. Изрично в решението си въззивният съд е подчертал, че доводите, свързани с правилността на указанията към него и законосъобразността на преценката на съставите на ВКС, че не са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на дружеството от внасяне на държавна такса, не могат да бъдат разглеждани в това производство, поради задължителната сила на влезлите в сила съдебни актове, установена в чл. 297 ГПК.

Ето защо поставените въпроси нямат отношение към разрешения от въззивния съд значим за конкретния спор правен въпрос /притовоправно деяние причинило вреди/. По тях не е налице изведеното в чл. 280, ал. 1 ГПК общо основание за допускане на касационно обжалване, така, както е разяснена същността му в т. 1 Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, определящо приложното поле на касационното обжалване. Поради неотносимостта на поставените от касатора въпроси касационно обжалване по тях не може да се допусне.

Изрично в обжалваното решение, въззивният съд е изложил мотиви, че правната квалификация на въведените в исковата молба твърдения и изложените обстоятелства, както и отправеното искане за защита е такава по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 2в ЗОДОВ. Това разрешение на въззивния съд е съобразено с данните по делото и с практиката на ВКС. В нея е разяснено, че съдът е този, който квалифицира исканията на страните и не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. Предметът на иска, от своя страна, се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане /петитум/. Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен или изменен по надлежния ред.

Практиката на Съда на ЕС допуска реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушението на правото на Съюза, ако субект на нарушението е орган на съдебната власт, като нарушението следва да е обективирано в акт на юрисдикция, която действа като последна инстанция. Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС са следните: нарушената правна норма на правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е достатъчно съществено; да е налице пряка причинно - следствена връзка между нарушението и да са настъпили вреди. Достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на ЕС е явно и значително неспазване от държавата членка на границите на нейното право на преценка. Тази отговорност е обективна, тя е за държавата, а не за органа, от чиито състав е прекият причинител. Съдът е единствено процесуален субституент на материалноправно легитимирания длъжник. За да бъде реализирана, ищецът трябва да изложи ясни и конкретни твърдения за предпоставките, при които тя възниква. Той следва да посочи в какво се състои нарушението на правото на ЕС, без значение дали има противоречие между това право и разпоредби от правото на държавата-членка – с кои действия на националния орган правото на ЕС е нарушено, какви вреди е претърпял и обстоятелствата, обосноваващи пряка причинно-следствена връзка между твърдяното нарушение и претендираните вреди. Бланкетното изявление, че е нарушено правото на ЕС не съставлява основание на предявения иск. Такова основание са конкретните факти и обстоятелствата, от които ищецът извежда претендираното право.

Извън уредените в ЗОДОВ хипотези, съдилищата носят отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. Не може да се търси отговорност на държавата чрез съда за всеки влязъл в сила акт, който страната счита за незаконосъобразен, тъй като правилността на съдебните актове е обект на контрол в производствата по обжалването им. За да възникне основание за отговорност е необходимо противоправността /неправилността/ на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи – по реда на извънинстанционните производства за отмяна на влезли в сила решения, каквито са уредени както в ГПК, така и в АПК.

Това не са твърдения за осъществяването на конкретни факти, а бланкетни изявления, които не съдържат конкретен довод за нарушаване на правото на ЕС. Сочените от ищеца разпоредби не са част от правото на ЕС. Не се твърди и не се установява нарушаване на конкретно субективно право на ищеца, произтичащо от правото на ЕС, а правните квалификации, които ищецът дава в исковата молба не обвързват съда.

Приложното поле на Хартата от друга страна, е определено в чл. 51 от нея. Тя се отнася за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, но единствено когато те прилагат правото на Съюза. Хартата не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. Следователно, за да се обсъжда нарушението на правото по чл. 47 от Хартата, следва по делото да са налице твърдения и доказателства за фактически обстоятелства, които да обуславят реална връзка на делата с правото на ЕС. Такива въззивният съд е приел, че по делото липсват.

Така, въззивният съд е отчел, че твърденията за нарушаване на КЗПЧОС са извън приложното поле на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, а разпоредбите на Хартата се прилагат от държавните институции в рамките на Съюза единствено когато прилагат правото на Съюза /съюзна правна норма/. Макар че съгласно пар. 2 ДЕС, Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, това присъединяване не променя областите на компетентност на Съюза, така както са определени с Договорите. Според чл. 6, пар. 3 ДЕС, основните права, както са гарантирани от КЗПЧОС и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите - членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Освен това, за да се присъедини ЕС към КЗПЧОС, съгласно чл. 218 ДФЕС, следва да се сключи нарочно споразумение, каквото към момента не е налице. КЗПЧОС е международноправен акт и по силата на чл. 5, ал. 4 Конституцията е част от вътрешното ни право, но не е част от правото на ЕС. Българските съдилища са компетентни да тълкуват и прилагат вътрешното право. Разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС, с оглед определеното нейно приложение в чл. 51 от нея, няма отношение към фактическите твърдения на ищеца, тъй като той не е изложил в исковата си молба никакви факти, които да могат да бъдат подведени като твърдения за неизпълнение на задълженията на българската държава по тази норма. Разпоредбата е посочена от ищеца с бланкетното изявление, че тя е нарушена, без привързването й с конкретна общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, част от правото на Съюза. Ето защо, въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявените искове не е чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, а когато не може да се реализира в някоя от специалните хипотези на ЗОДОВ, отговорността на държавата за вреди следва да се реализира на общо основание по чл. 49 ЗЗД. Принципът е, че при липса или неприложимост на специална норма, се прилага общата за деликт – чл. 49 ЗЗД и обратно – при наличие на специална разпоредба, предвиждаща специален ред за обезщетение и срокове, общият ред за търсене на обезщетение е недопустим /решение №110/14.06.2013 г. по гр. д. №93/2012 г., IV ГО/. Материалноправният ред, по който ще бъде реализирана отговорността на държавата за вреди обаче е въпрос на правна квалификация и има отношение към правилността на решението. Както съдът вече посочи, съдът е този, който дава правна квалификация на предявения иск като субсумира установените факти под приложимата правна норма. В този процес съдът се ръководи единствено от наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявения петитум, като от значение за определяне на правната квалификация е не как страната я определя, а какви са фактическите й твърдения, на които основава субективното си право, защита на което търси. А преценката за правилност на въззивното решение е извън предметната рамка и правомощията на Върховния касационен съд в настоящото производство по селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 ГПК.