Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?; 2. Дадени от вещо лице в открито съдебно заседание разяснения част ли са от заключението и следва ли да бъдат обсъдени от съда?; 3. Може ли въззивният съд да не възприеме заключение на експертиза, без да се мотивира защо и в коя част не я възприема в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК и следва ли да изложи мотиви, обосноваващи преценката му?; 4. С оглед приложението на разпоредбата на чл. 202 ГПК при наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по един и същ въпрос, съдът дължи ли да изложи аргументи защо възприема едното от тях и следва ли да обсъди останалите заключения?; 5. При вътрешно противоречие на мотивите на решението, съдебният акт порочен ли е, съответно в какво се изразява порокът?; 6. Какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД? Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд да вземе предвид и да изложи мотиви досежно обективни икономически показатели и социално-икономическата конюнктура в страната като цяло? Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД? Твърди, че въпросите по т. 1, 3, 4 и 6 от изложението са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава по въпроса по т. 1 – на противоречие с решение №134/2013 г. по т. д. №34/2013 г., ІІ т. о., решение №75/20.06.2016 г. по т. д. №1608/2015 г., ІІ т. о., решение №94/13.09.2016 г. по т. д. №3768/2014 г., ІІ т. о., решение №161/4.10.2016 г. по т. д. №2220/2015 г., ІІ т. о., решение №202/25.01.2018 г. по т. д. №1826/2016 г., І т. о., по въпроса по т. 3 – на противоречие с решение №241/23.10.2013 г. по гр. д. №3194/2013 г., I г. о., решение №108/16.05.2011 г. по гр. д. №1814/2009 г., IV г. о., решение №348/16.11.2015 г. по гр. д. №1271/2015 г., III г. о., решение №57/08.05.2014 г. по гр. д. №7493/2013 г., I г. о., решение №24/28.01.2010 г. по гр. д. №4744/2008 г., I г. о., т. 19 ТР 1/04.01.2001 на ОСГК на ВКС, по въпроса по т. 4 – на противоречие с решение №107/27.07.2015г. по т. д. №4680/2013, I т. о., решение №241/23.10.2013 г. по гр. д. №3194/2013 г., I г. о., решение №108 от 16.05.2011г. по гр. д. №1814/2009 г., IV г. о., решение №762/20.07.2011 г. по гр. д. №1371/2009 г., I г. о., решение №60/25.03.2013 г. по т. д. №475/2012 г., II т. о., по въпросите по т. 6 от изложението – на противоречие с решение №196/2021 г. по гр. д. №925/2020 г., IV г. о., решение №129/2020 г. по гр. д. №516/2020 г., III г. о., решение №24/2017 г. по т. д. 60047/2016 г., III г. о. и др. По отношение на останалите въпроси касаторът твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съответно е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният акт е очевидно неправилен, без да аргументира това основание за допускане на касационно обжалване.