Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления- ППВС №4/1968 г., относно приложението на чл. 52 ЗЗД, с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение №749/05.12.2008 год., по т. д. №387/2008 год., на ВКС, Т. К., ІІ т. о., както и че същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че в противоречие с принципа на справедливото възмездяване на щетите, присъденото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в изключително и необосновано завишен размер, както и че то не съответства на действителния размер на моралните вреди, не е съобразено с обществения критерий за справедливост и с практиката на съдилищата в подобни случаи. Наведен е довод, че въззивният съд не е анализирал и не е взел предвид безспорно установени факти и обстоятелства, а само формално е посочил кои обстоятелства следва да бъдат съобразени, без реално да съпостави относимите факти с действително справедливия размер на обезщетението. С позоваване на задължителната тълкувателна практика на ВКС е изложено, че определянето на справедливия размер на обезщетението предполага преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, специфични за конкретното дело, които следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Посочено е, че критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД е нарушен, когато съдът е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните. Твърди се, че при преценка за тежестта на увреждането съдът не е съобразил, че оздравителният процес на ищеца протича в рамките на нормалното възстановяване за подобен род травми, без усложнения и при обичаен ход на лечението.