Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

Какви са критериите, по които следва да се определи размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД.

Следва ли съдът, при прилагането на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди да се съобрази с указанията, дадени в т. II от ППВС №4/1968 г. и да анализира редица конкретни за случая обективно съществуващи обстоятелства.

Релевантните обстоятелства при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, посочени примерно в ППВС №4/1968 г., следва ли само да се изброят или следва да бъда обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност.

Трябва ли съдът да изложи мотиви защо приема, че размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е съобразен с обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането.

Трябва ли съдът да изложи мотиви относно обществените критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението по справедливост.

Достатъчно ли е от гледна точка на изискването за мотивираност на съдебното решение, предвид обществените критерии, съдът да посочи единствено, че размерът на обезщетението е „справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД и репарира в цялост претърпените от него болки и страдания“.

Какви са задълженията на съда при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да съобрази и да посочи конкретно какви са икономическите условия, жизнен стандарт, средномесечни доходи в страната.

Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички правнорелевантни твърдения на страните, всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка и зависимост с останалия доказателствен материал.

Длъжен ли е съдът да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните.

Когато по делото са приети противоречиви доказателства, въззивният съд дължи ли обосноваване в мотивите защо и на кои вярва, кои възприема и кои не.

Необсъждането на всички доводи на страните представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Следва ли пропускът на ответника да подаде отговор на искова молба в срока по чл. 133 ГПК да се възприема разширително спрямо последиците, които чл. 133 ГПК посочва, като на това основание се лишава ответникът от възможност да излага доводи във връзка с доклада по делото и да прави доказателствени искания в първото по делото открито съдебно заседание.

Има ли по-голяма тежест и значение в гражданския процес принципът на концентрационното начало в сравнение с принципа за установяване на обективната истина и принципът за равенство на страните в процеса и допустимо ли е пропускането на срока за отговор на исковата молба да лишава напълно ответника от възможност да представя доказателства от съществено значение за изясняване на фактическата обстановка по случая и за постановяване на правилно съдебно решение.

Допустимо ли е процесуалната преклузия за ищеца да настъпва в първото по делото открито съдебно заседание, а тази за ответника – в срока за отговор на исковата молба и не следва ли от принципа за равенство на страните в процеса, че преклузивните срокове за страните следва да изтичат в един и същи момент с оглед тяхната равнопоставеност.

Извършва ли съществено нарушение на процесуалните правила въззивният съд, когато не уважава искане за събиране на гласни доказателства на ответника – въззивник по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, направено с въззивната жалба, когато в производството пред първоинстанционния съд са допуснати гласни доказателства за същите обстоятелства и то само на ищеца.