Определение №****/**.**.2020 по дело №****/2019

и обосноваване значимостта на отговора му, в сочената хипотеза, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР №1/2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което не е сторено от касатора. При това, по приложението на чл. 143 и сл. от ЗЗП е налице богата и непротиворечива към момента съдебна практика, с която въззивното решение не конфронтира. С нея е прието, че методът за изчисляване на лихвения процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит е необходимо съконтрахентите да са постигнали съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва, като съществен елемент на банковите сделки / така и в по-новата практика по т. д.№2111/2016 г. на ІІ т. о., т. д.№2520/2016 г. на І т. о., т. д.№1766/2016 г. на ІІ т. о., т.. д.№154/2016 г. на І т. о., т. д.№2481/2017 г. на ІІ т. о. ВКС и др. / Доколкото потребителят не е получил преддварително достатъчна конкретна информация за начина, метода, по който едностранно кредитодателят може да промени цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита добросъвестна, по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение по т. д.№2481/2017 г. на ІІ т. о. ВКС е даден отговор и на довода на касатора за противоречие на въззивния акт, доколкото не е прогласена нищожността на чл. 3, ал. 1 изр. 2 от договора – визиращо приложимия към сключването на договора конкретен лихвен процент за възнаградителната лихва, като е отречено такова противоречие. По отношение преценката за предоставено на кредитополучателите право за едностранно прекратяване на договора, при неизгодно за същите изменение на условията му, в аспект на установима неравноправност по чл. 143, т. 12, предл. второ ЗЗП и относно правната природа на уговорената „такса при прекратяването, респ. за съответствието й с правилата на добросъвестността, е постановено решение №87 по т. д.№848/2017 г. на І т. о. ВКС, прогласяващо нищожността й, като неравноправна. Относно условията, на които следва да отговаря предоговарянето, за да би се възприело като последващо валидно сключване на индивидуална клауза за определяне на възнаградителната лихва, е постановено решение по т. д.№1556/2015 г. на І т. о. на ВКС. Въззивното решение е съобразено с цитираната съдебна практика, която съставът напълно споделя. Досежно института на погасителната давност решението е в съответствие с приетото в т. 7 на ППВС №1/1979 г., по отношение началния момент на дължимото без основание, което с това си качество не се индивидуализира като лихва или друг вид периодично плащане, за да би била приложима тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както правилно е приел въззивния състав.