Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

относно материалноправната легитимация на А. П. и С. П. да получат обезщетение за неимуществени вреди апелативният съд е приел, че по делото липсват твърдения и доказателства за конкретни житейски ситуации, налагащи извод за изключителност на връзката баба – внуци. Изложил е съображения, че силната привързаност, обич и уважение, на които се позовават ищците в исковата молба, са нормални, традиционни за българското общество отношения между баба и внуци. Отбелязал е, че свидетелските показания на И. К. и В. Б. установяват само, че починалата е полагала грижи за своите внуци в определен период от живота им, като по отношение на С. П. това е станало в първите две години и половина от неговия живот, а през останалото време ищците са посещавали баба си в България или са се чували с нея непрекъснато и са се виждали чрез вайбър и месинджър. Акцентирал е, че ищците имат родители, които полагат грижи за тях, живеят в друга държава, където С. П. учи, а А. П. вече и работи. Посочил е, че по делото липсват доказателства за болките и страданията, претърпени от С. П. вследствие смъртта на неговата баба, докато установените със свидетелските показания болки и страдания на А. П. по своя вид, интензитет и продължителност не надхвърлят обичайните такива при загуба на близък човек. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че А. П. и С. П. не са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба. По втория спорен въпрос за размера на дължимото на София В. П. обезщетение за неимуществени вреди апелативният съд, на първо място, е намерил за неоснователно релевираното от ответника възражение за съпричиняване, изразяващо се в нарушаване от починалата на задълженията й по чл. 114, ал. 1, т. 2 и чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Изложил е съображения, че не е налице хипотезата на чл. 114, ал. 1, т. 2 ЗДвП, доколкото Злата Х. е предприела пресичане на обозначено за това място – пешеходна пътека и на зелен сигнал на светофара. Съобразил е заключението по приетата автотехническата експертиза и свидетелските показания на Р. Г. и е приел за установено, че процесното ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието – около 20 часа, при намалена видимост на изкуствена светлина – автомобилни фарове и улично осветление. Акцентирал е, че посоченото от вещото лице, че е възможно стълбовете на тротоара и предната дясна колонка на автомобила да са ограничили частично видимостта на водача на автомобила към пешеходката, не е основание да се приеме, че е налице ограничена видимост по смисъла на разпоредбата на чл. 114, ал. 1, т. 2 ЗДвП, доколкото последната е налице при стръмнини, завои и други препятствия, които пречат на видимостта. Изложил е съображения, че не е налице и хипотезата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, тъй като автомобилът е предприел маневра „завой надясно“, след като пешеходката е започнала пресичането на пътното платно, навлязла е в него и е изминала разстояние около 3,6 метра, при което за нея е било невъзможно да възприеме автомобила, навлязъл на пресичаното от нея платно зад гърба й, от лявата страна. С оглед на това и взимайки предвид установените с влязла в сила присъда нарушения на закона от водача на лекия автомобил, въззивният съд е заключил, че вината за настъпилото ПТП е изключително на водача. Изтъкнал е, че фактът, че инцидентът е станал в тъмната част, респ. че видимостта се е осигурявала от уличното осветление и фаровете, т. е. била е намалена, както и че е възможно в определен момент стълбовете на тротоара или колонката на автомобила да са попречили на видимостта на водача не са основания, за да се приеме, че е налице съпричиняване от пострадалата, доколкото това са обстоятелства извън нейното поведение. На следващо място, апелативният съд е обсъдил свидетелските показания на И. К. и В. Б. относно търпените от София П. неимуществени вреди. Отчел е възрастта на ищцата към датата на ПТП – 48 години и тази на починалата към същия момент – 75 години; установените помежду им отношения на близост, привързаност, подкрепа и помощ – връзката между майката и дъщерята не е прекъснала след заминаването на последната в САЩ, а е поддържана чрез почти ежегодните й посещения в България, с посещения на починалата в САЩ, както и с ежедневните чувания и виждания чрез скайп, вайбър и месинджър, починалата е помагала в грижите за децата и домакинството. Отчел е още последиците за ищцата от смъртта на майка й, свързани с прекъсването на връзката с България и необходимостта да се справя с болката от загубата чрез духовни практики /йога и медитация/ и посещения при психолог. Съобразил е и обстоятелството, че София П. е създала свое семейство, както и че от 2002 г. живее в САЩ, като нейната майка е живяла при нея за период от около две години и половина след раждането на С. П.. С оглед на това и при отчитане на икономическите условия в страната към месец февруари 2018 г., въззивният съд е достигнал до извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 130 000 лв. Взимайки предвид извънсъдебното плащане от ответника на обезщетение от 80 000 лв., решаващият състав е заключил, че предявеният иск е основателен за сумата от 50 000 лв.