Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

1/ Следва ли въззивният съд, прилагайки нормата на чл. 272 ГПК, да се произнесе по невъведен с исковата молба довод в предмета на делото, чието обсъждане е включено в доклада на съда и без за фактите и доказателствата за него да е разпределена доказателствената тежест, както и да счете, че определени факти не се нуждаят от доказване, без в първата инстанция това обстоятелство да е било установено за безспорно, след което да излага аргументи, основаващи се на него, без те да са посочени в мотивите на първоинстанционното решение и действайки при условията на неравнопоставеност и процесуална изненада да приложи служебно правна норма, касаеща прекъсване на давността по чл. 116, б. а?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по оплакване във въззивната жалба?; 3/Следва ли въззивният съд служебно, без наведен довод от ищеца да приложи императивна правна норма, сочеща условие за прекъсване на давността чрез конкретно конклудентно действие? Това конклудентно действие трябва ли да съдържа признание за конкретно вземане, да е насочено към кредитора, а не да има само общо указание за неуредени сметки при наличие на огромен брой доставки, без да е изяснено, че неустойката се дължи за забава по конкретно упоменати фактури? Касаторите се позовават на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос – с решение по гр. д. №7040/2014 г. на ВКС, г. о., по т. д. №1187/2013г. на ВКС, II т. о., по гр. д. №3144/2014 г. на ВКС, III г. о. , по гр. д. №4478/2013 г. на ВКС, III г. о. и по гр. д. №1012/2018 г. на ВКС, II г. о.; по втори въпрос – със задължителната практика на ВКС по т. 19 ТР №1/04.012001 г. по тълк. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по гр. д. №4297/2014 г. на ВКС, IV г. о., по гр. д. №1963/2019 г. на ВКС, II г. о. и др.; по трети въпрос – със задължителна практика на ВКС по ТР №4/2019г. на ОСГТК на ВКС и практика на ВКС, обективирана в решение по т. д. №851/2012г. на ВКС, I т. о., решение по т. д. №194/2010г. на ВКС, II т. о. и др. Касаторите се позовават и на хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.