Определение №****/**.**.2022 по дело №****/2022

от изложението. Според Тълкувателно решение №6 от 15.01.2019 г. по тълк. д.№6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, в производството по частна жалба не се прилагат ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК. В тълкувателното решение е разяснено, че разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. 2 ГПК в производството по частна жалба, и поради това въззивният съд може да бъде сезиран надлежно и с бланкетна частна жалба. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страните. Независимо дали жалбата е бланкетна или съдържа конкретни оплаквания, въззивният съд служебно проверява всички правно релевантни факти, преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон. В случая въззивния съд не се е отклонил от разясненията в тълкувателното решение, като е обсъдил всички значими за спорния процесуалноправен въпрос обстоятелства, осъществил е инстанционен контрол за правилност на обжалваното определение и в зависимост от изводите, до които е достигнал, го е потвърдил. Въпроси №№2 и 3 не отговарят на изискванията към общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивния съд не е приел, че искането по реда на чл. 248 ГПК на ответника за допълване на определението за прекратяване на делото чрез присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, не е заявено своевременно, нито е приел, че разноските не са реално извършени от ответника. При разрешаване на спора коя от страните - ищецът или ответникът, следва да понесе отговорността за разноски по прекратеното поради оттегляне на иска дело, въззивният съд е изходил от преценката, че ответникът е оспорил иска, а оттеглянето на иска е поради настъпил в хода на производството факт, състоящ се в извършен обратен въвод във владение на ищеца. Предвид мотивите, с които въззивния съд е аргументирал приложението на чл. 78, ал. 2 вр. чл. 78, ал. 4 ГПК, няма основание въззивното определение да бъде допуснато до касационен контрол по тези въпроси. Въпрос №4е релевантен и е обусловил правните изводи на въззивния съд, но същият не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, според която в тежест на ответника остават разноските при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иск, когато той е обусловен от новонастъпили факти и ответникът с поведението си е причинил образуването на делото (в този смисъл е тълкуването в Определение №300/20.04.2012 г. по ч. гр. д.№245/2012 г. на ВКС, IV г. о., Определение №843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. №6176/2014 г. на ВКС, IV г. о., Определение №111 от 10.03.2016 г. по ч. гр. д. №953/2016 г. на ВКС, IV г. о., Определение №270 от 5.10.2016 г. по ч. гр. д.№3846/2016 г. на ВКС, I г. о. и др.). Въпрос №5 също не предпоставя допускане на касационното обжалване. Въззивния съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като е установил относимите към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и е изследвал дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Дали претенцията за разноски е основателна, при конкретните факти по делото, е въпрос от значение за правилността на обжалваното определение, която не подлежи на проверка по повод допускане на касационното обжалване. В допълнение следва да се посочи, че на третото лице е предоставен изборът на вида съдебна защита, която обективното ни право предвижда да следва от незаконно извършения въвод във владение. То може да упражни правото на жалба, предоставено с чл. 435, ал. 5, изр. 1 ГПК, владелческата защита по чл. 76 ЗС или иск за собственост. При упражняване на тези права третото лице следва да съобрази различните преклузивни срокове, предвидени от закона и да спази ограничението във владелческата защита, следващо от чл. 359 ГПК. Други ограничения пред неговия избор на защитно средство не съществуват. При упражняването на което и да е от тях съдът е длъжен да разгледа въпроса за законосъобразността на въвода, извършен от съдебния изпълнител (Решение №66/25.07.2016 г. по гр. д.№5203/2015 г. на ВКС, І г. о.).