Определение №****/**.**.2019 по дело №****/2018

„1. Договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?; 2. Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг, недоговорен източник /смесен фактически състав от договор и от административен акт/ и ако може кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане –договорът или юридическите факти с извъндоговорен характер?; 3. Може ли да се счита за отпаднало основанието на действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни /доброволно плащане и оказване на услугата/? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договора с решение на регулаторен орган?; 4. Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази връзка иск за неоснователно обогатяване, поради отпаднало основание?; 5. Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл. 30, ал. 1 и ал. 2, чл. 31, т. 2, т. 8, чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл. 36а ЗЕ?; 6. Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставяне на услугата и нейното заплащане от страните?; 7. След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай, че ищецът иска връщане на платеното?; 8. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?“ В изложението във връзка с поставените въпроси касаторът се позовава на произнасянето от въззивния съд по недопустим иск. По отношение на въпроси №1 и №8 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с ППВС №1/1979 г., решение №451 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №844/2009 г. и решение №246/27.05.2011 г. на ВКС по т. д. №1265/2010 г. – първи въпрос, ППВС №1/1953 г., Тълкувателно решение №1 от 4.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение №1/2013 г. – осми въпрос. Касационният жалбоподател заявява за въпросите №3, №5 и №6 основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./, като твърди, че са решавани противоречиво от съдилищата и цитира конкретни актове на различни по степен съдилища. От значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото касаторът сочи въпроси №2, №4, №5, №6 и №7.