Определение №****/**.**.2025 по дело №****/2024

№3) и в противоречие с практиката на ВКС в решения по чл. 290 ГПК (в т. ч. решение №128/18.01.2022 г. по гр. д. №6/2020 г. на ІІІ г. о., относимо към въпроси №1, №2, №4 и №5, и решение №457/08.07.2024 г. по гр. д. №1091/2023 г. на ІІІ г. о., относимо към въпроси №4 и №5), а именно: „1. Следва ли да се счита оборена презумпцията по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ за всички фактически констатации в акта за начет /АН/, ако в хода на производството по чл. 422 ГПК се опровергаят доказателствата за една от тях; 2. Може ли съдът, разглеждащ иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземането по издадена въз основа на АН заповед за незабавно изпълнение, да установи друг размер на вредата, различен от този по АН; 3. Може ли съдът безкритично да приема заключението на вещо лице, без да съобрази нормативната уредба и направените в тази връзка възражения на една от страните по делото, при дела за реализиране на отговорност по съставен акт за начет; 4. При реализиране на имуществена отговорност на основание чл. 21, ал. 4 ЗДФИ във вр. с чл. 23, т. 4 ЗДФИ срещу ръководител на ощетена бюджетна организация, вината, в частност умисъл, част ли е от фактическия състав по реализиране на тази отговорност; 5. Презумира ли законът наличието на вина на отчетника, включително умисъл като нейна форма, и кой носи доказателствената тежест за нейното оборване/установяване.