Определение №****/**.**.2021 по дело №****/2021

относно определяне на правото на упражняване на родителските права, на мерките за лични отношения и за заплащане на издръжка на малолетното дете Д. С. Д.. Определението се обжалва С. Д. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправните въпроси (уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 ТР №1/19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Възможна ли е пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12, пар. 1 Регламент (ЕО) №2201/2003 по дело, отнасящо се до родителска отговорност по смисъла на чл. 1, пар. 1, б. б), вр. чл. 2, т. 7 от същия регламент, когато въпросите за правото на упражняване на родителските права и личните отношения с детето (въпросите относно родителската отговорност) са поставени пред българския съд с иск за развод на съпрузи, български граждани (чл. 3, пар. 1, 1, б. б) ), и макар че детето има обичайно местопребиваване в друга държава членка по смисъла на чл. 8 от Регламента, в писмения отговор на исковата молба за развод ответникът е взел отношение и по тях, но е възразил, че чл. 105 ГПК отнася делото в местната компетентност на друг български съд, различен от сезирания? и 2. За отговора има ли значение, че в частната жалба срещу определението за прекратяване на производството на основание чл. 17 Регламент (ЕО) №2201/2003, ищецът е изразил становище, че отводът е основателен? Касаторът счита въпросите обуславящи определението в обжалваната част, а допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационния контрол извежда с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с определение №35/25.01.2016 г. по ч. тр. д. №5551/2015 г. на ВКС, III-ГО и с определение на Съда (шести състав) от 16.01.2018 г. на Съда на Европейския съюз по дело С 604/17. Оплакванията по същество са, че съществено е нарушен чл. 12, пар. 1 и чл. 17 Регламент (ЕО) 2201/2003. От ответника П. М. И., ответник и по частната жалба, не е постъпил отговор. Настоящият състав я намира с допустим предмет (арг. от чл. 274, ал. 3, т. 1 и обратното от ал. 4, вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК); подадена е от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът), спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за нейната допустимост и повдигнатият въпрос има претендираното значение, макар в първата част да е свързан с допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (въпрос №1) и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК във втората (въпрос №2). Съображения: Гражданското дело е за развод по иск, образувано по иск на съпруга С. Д. Д. срещу съпругата П. М. М., като с него се поставят и въпросите относно определяне на правото на упражняване на родителските права, на мерките за лични отношения и за издръжка на малолетното дете от брака Д. С. Д.. Съпрузите са български граждани. Бракът им е сключен на 25.06.2016 г. в С., Гърция. Там на 04.10.2011 г. е роден техният син. Впоследствие семейството се е установило в Щ., Г., където съпрузите започват работа, купуват жилище и синът им е ученик. В началото на месец юни 2020 г. съпругата П. 2 М. напуска семейното жилище, връща се в България в родния [населено място], където се установява трайно, а от началото на м. септември 2020 г. и работи. Исковата молба подадена пред Районен съд – Бургас на 05.08.2020 г. и по нея е образувано гр. д. №4383/2020 г. В писмения отговор на исковата молба съпругата П. М. признава някои релевантни обстоятелства за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, не възразява ищецът да упражнява родителските права, съобразявайки социалната интеграция на детето в Щ., но предлага режимът на лични отношения да съобрази желанието й да не губи емоционална връзка. Предлага й месечна издръжка обаче възразява, че по правилата на местната подсъдност дело следва да са разгледа от Районен съд – Севлиево (чл. 119, ал. 4, вр. чл. 105 ГПК). С определение №261151/29.09.2020 г. по гр. д. №4383/22020 г. Районен съд – Бургас прекратява производството изцяло на основание чл. 17 Регламент (ЕО) 2201/2003. С. Д. обжалва това определение, заявявайки, че чл. 3, пар. 1, б. б) и чл. 12, пар. 1 от Регламента поставят делото в компетентност на българския съд, макар да е склонен да се съгласи да го разгледа Районен съд – Севлиево. С определение №II-260793/12.05.2021 г. по ч. гр. д. №2634/2020 г. Окръжен съд – Бургас отменя определението в частта по иска за развод – приемайки, че компетентността на българския съд следва от чл. 3, б. б) Регламент (ЕО) 2201/2003 – съпрузите са български граждани, но потвърждава определението за прекратяване в частта по въпросите относно родителската отговорност. Обичайното местопребиваване на детето от брака е в Щ., Германия (чл. 8 от Регламента), а отводът, че избраният от ищеца съд не е компетентен да разгледа и тези въпроси изключва извода ответникът по недвусмислен начин да е приел компетентността на българския съд по чл. 12, пар. 1 от Регламента. Добавил е, че допълнителният аргумент, които изключва пророгацията на компетентност произтича от това, че в частната жалба срещу определението за прекратяване ищецът е заявил, че е 3 съгласен с отвода за местна подсъдност. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите въпроси обуславят определението в обжалваната част, а са налице и допълнителнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Съображения: Определението на ВКС, на което касаторът се позовава, е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, а с него въззивното определение е допуснато до касационен контрол и отменено, като е прието въпросите за родителската отговорност да са свързани с компетентността на българския съд да разгледа иска за развод по чл. 3, пар. 1, б. б) Регламент (ЕО) 2201/2003 по „силата на привличането“, т. е. компетентността на българския съд и по тях изключва само висшият интерес на детето“. Същото тълкуване на чл. 3, а и на чл. 8 и чл. 12 Регламент (ЕО) 2201/2003 г. е възприето и с друго определение на ВКС, цитирано в определението, на което касаторът се позовава. Тази практика обаче ВКС изостави след определението на СЕС по дело С-604/2017, на което касаторът също се позовава, а противоречието на обжалваното определение с нея не осъществява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. С определението по дело С-604/2017 СЕС обобщи предходна своя практика, даваща задължително тълкуване на Регламент (ЕО) 2201/2003в смисъл, че съд на държава-членка, който е компетентен да се произнесе по силата на член 3, параграф 1, буква б) от този регламент по молба за развод между двама съпрузи, граждани на тази държава членка, не е компетентен да се произнесе относно въпросите за родителската отговорност, когато детето към сезирането на съда има обичайното си местопребиваване в друга държава-членка и необходимите условия за предоставяне на тази компетентност на този съд по силата на чл. 12 от Регламента не са изпълнени, а компетентността не може да се основе и на чл. 9, 10 или 15 от същия регламент. В определението си СЕС добави, че въпросът за компетентността по издръжката на детето се решава съгласно Регламент №4/2009 на Съвета относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка. Следователно определението на въззивния съд 4 противоречи на решенията на СЕС, обобщени с определението по делото С 604/2017, по втория повдигнат от касатора въпрос - за релевантния момент, към който се извършва преценката за компетентността на съда, сезиран с гражданско дело за родителска отговорност – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. По първия въпрос е налице тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по него СЕС не е давал задължително тълкуване, а точното съдържание на чл. 12, пар. 1, б. б) от Регламент (ЕО) 2201/2003 г. недвусмислено може да бъде изяснено, а практика на ВКС по него на настоящия състав не е известна. По повдигнатите въпроси настоящият състав приема, че е възможна пророгация на компетентност по смисъла на чл. 12, пар. 1 от Регламент (ЕО) №2201/2003 по дело, отнасящо се до родителска отговорност по смисъла на чл. 1, вр. чл. 2, т. 7 Регламент (ЕО) 2201/2003, когато въпросите за родителската отговорност (за правото на упражняване на родителските права и личните отношения с детето) са поставени пред българския съд с иска за развод на съпрузи, български граждани (компетентност по чл. 3, пар. 1, б. б) ), и макар детето да има обичайно местопребиваване в друга държава-членка по смисъла на чл. 8 от същия регламент, с отговора по иска за развод ответникът е взел отношение и по въпросите за правото на упражняване на родителските права и личните отношения с детето, но е възразил, че делото е в местната компетентност на друг български съд, различен от сезирания. За прилагането на чл. 12, пар. 1 от Регламента в такава хипотеза е без значение, че в частната жалба срещу определението за прекратяване на производството по делото по иска за развод и по въпросите относно родителската отговорност, ищецът е заявил, че отводът за местна подсъдност е основателен. Компетентността по чл. 12, пар. 1 от Регламента може да изключи висшият интерес на детето. Мотиви: Правилата за компетентността на съда по делата за родителска отговорност, създадени с Регламент (ЕО) 2201/2003, които се прилагат по тези граждански дела с международен елемент, се определят по критериите близост и висш интерес на детето. Основната компетентност е по чл. 8, пар. 1 от Регламента – това е съдът на държавата членка, където е обичайното местопребиваване на детето. Обичайното местопребиваване по смисъла на чл. 5 8, пар. 1 от Регламента е автономно понятие на правото на европейския съюз, разяснено с решения на СЕС (напр. по дело С-523/07). Това е мястото, където е центърът на интересите на детето, а се държи сметка за всички релевантни фактически обстоятелства, и по-специално за продължителността и редовността на пребиваване и за семейните и социалните връзки, като престоят не е необходимо да бъде непрекъснат. От значение за социалната интеграция на детето са владеенето на езика, но още и обстоятелства като посещение на училище, приятели, занимания през свободното време. Съдът, компетентен по чл. 3, пар. 1, б. б) от Регламент (ЕО) 2201/2003 да разгледа иск за развод на съпрузи, граждани на държавата-членка, не е компетентен да се произнася по правото на упражняване на родителските права и правото на лични отношения с детето на съпрузите, когато детето към сезирането на съда има обичайно местопребиваване в друга държава-членка и неговата компетентност по тези въпроси, свързани с родителската отговорност, не се основава на чл. 8 Регламент (ЕО) 2201/2003 или на чл. 9, 10 и чл. 15, или на чл. 12 от същия регламент. Чл. 12, пар. 1 от Регламента предвижда „пророгация на компетентност“ и допуска (по изключение от чл. 8) съдилищата, които са компетентни да разгледат иска за развод, да се произнесат и по въпросите относно правото на упражняване на родителските права и правото на лични отношения с детето (относно родителската отговорност). Предпоставките в чл. 12, пар. 1 са кумулативни, а те са: 1) компетентност по иска за развод, поставящ пред съда и тези въпроси; 2) поне единият от съпрузите да притежава родителска отговорност за детето и 3) компетентността на съда да е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителска отговорност към момента на сезирането и 4) да съответства на висшия интерес на детето. Така Регламентът отговаря на въпроса, кой е релевантният момент за обосноваване (и) на компетентността по чл. 12, пар. 1 Регламент (ЕО) 2201/2003 г. Доизяснява го ГПК – подаването на исковата молба. Веднъж обоснована от обстоятелствата, които Регламентът сочи като релевантните за нея, тя се стабилизира, а не я изключва евентуалната промяна в твърденията на страните относно тези факти, включително в производството за инстанционен контрол на определението за прекратяване по чл. 17 от Регламента, което урежда националният закон. 6 Националният процесуален закон (ГПК) може да предвиди и предвижда процесуален срок, в който ответникът е длъжен да изрази изрично или по друг недвусмислен начин дали възприема компетентността по чл. 12, пар. 1 от Регламента. Първи я избира ищецът по предявения иск за развод, който поставя по делото и въпросите относно родителската отговорност. Срокът е в чл. 131 ГПК - за писмен отговор на исковата молба. Възприемането на тази компетентност е недвусмислено по смисъла на чл. 12, пар. 1 от Регламента, когато ответникът е изразил становище не само по иска за развод, но и по тези въпроси. Възражението, че делото е подсъдно на друг български съд, различен от сезирания, е без значение за спазеното изискване по чл. 12, пар. 1 от Регламента. Националният закон може и разпределя гражданските дела между различните съдилища в съдебната система по критерии, зададени в процесуалните закони (чл. 131 КРБ). Тази критерии са на ниво национално право, включително предвиждането им като предпоставки или пречки за допустимост на заведения иск. Доводите и възраженията на страните за процесуалните условия (предпоставки и пречки), респ. правните последици от това, че са спазени или нарушени, не влияят и не могат да повлияят на изисквания, които произтичат от наднационалния правен ред (арг. от чл. 4, ал. 3 и чл. 5, ал. 4 КРБ). При тези отговори на правните въпроси определението в обжалваната част е неправилно. Съображения: Искът за развод е между съпрузи, които са български граждани. Предявен е пред български съд (Районен съд – Бургас), който съгласно чл. 3, пар. 1, б. б) Регламент (ЕО) 2201/2003е компетентен да го разгледа, въпреки международните частноправни елементи – бракът е сключен в друга държава членка на Европейския съюз (в [населено място], Република Гърция), там е роден и малолетния син на страните, а обстоятелствата от значение за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, имат за начало установяването на съпрузите в трета държава-членка (в [населено място], Република Германия). С иска за развод пред сезирания съд са поставени и въпросите за правото на упражняване на родителските права, правото на лични отношения и издръжката на детето. Към образуването на делото обичайното местопребиваване на детето е в [населено място], т. е. в друга държава-членка, но компетентността на българския съд да разгледа делото в частта относно 7 родителската отговорност (относно правото на упражняване на родителските права и правото на лични отношения с детето) се основава на чл. 12, пар. 1 Регламент (ЕО) 2201/2003: 1) по силата на чл. 3 той е компетентният по иска за развод; 2) и двамата съпрузи притежават родителската отговорност за детето; 3) българският съд е сезиран с иска за развод от съпруга С. Д., а в срока по чл. 131 ГПК съпругата П. И. писмено е отговорила, включително е изразила становище по въпросите относно родителската отговорност и 4) висшият интерес на детето е спазен. Отводът за неспазена местна подсъдност не рефлектира върху спазената предпоставка по чл. 12, пар. 1, б. б) от Регламента. Чл. 119, вр. чл. 105 ГПК задължават Районен съд – Севлиево, а не сезираният от ищеца Районен съд – Бургас да разгледа делото. Отводът се основава на разпределянето на този тип дела между съдилищата в съдебната система, извършено ГПК, а не рефлектира върху предпоставките по чл. 12, пар. 1 Регламент (ЕО) 2201/2003, които са осъществени към релевантния момент – образуването на делото. Българският съд е компетентен да разгледа и иска за издръжката, съгласно чл. 3, б. а от Регламент ЕО 4/2009, тъй като към образуването на делото обичайно местопребиваване на ответника е в [населено място], България, където е и неговият постоянен адрес. Касационният състав е длъжен да отмени определението в допуснатата до касационно обжалване част, а на основание чл. 119, ал. 4, вр. чл. 105 ГПК да изпрати цялото дело за разглеждане на Районен съд – Севлиево. При тези мотиви, съдът