Определение №****/**.**.2021 по дело №****/2020

по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правният въпрос се извежда от решаващ извод /правно разрешение/ на въззивния съд. В случая съставът е приел, че с решение №261/26.06.2018 г. по преписка №251/2016 г., Комисията за защита от дискриминация по реда на чл. 65 ЗЗДискр. е установила по отношение на Министъра на образованието и науката, че с издаването на заповед №РД 12 – 383/29.07.2016 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с К. П. в качеството и на директор на Професионална гимназия по икономика, [населено място] е извършил нарушение на чл. 21 ЗЗДискр., като не е приложил еднакви критерии при осъществяване на правото си за едностранно прекратяване на трудовия договор, в сравнение с други лица при сравнимо сходни обстоятелства. Прието е още, че не е установена незаконност на уволнението и неговата отмяна по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, а условие за присъждане на обезщетението за имуществени вреди, когато неравенството в третирането е проявено чрез прекратяване на трудовото правоотношение е именно установяването на незаконност на уволнението и неговата отмяна по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Затова е направен и следващият извод, че ако уволнението не е отменено, претендираното увреждане под формата на неполучаване на трудови доходи и обезщетения по прекратено трудово правоотношение, не е в пряка причинно - следствена връзка със самият факт на признатото дискриминационно третиране. Следователно правните разрешения са формирани по правния въпрос за причинно – следствената връзка между имущественото увреждане и уволнението, признато за дискриминационно, респективно за предпоставката, обуславяща възникването на такава връзка като обстоятелство, релевантно за репариране на имуществените вреди. В съответствие с практиката на състави на ВКС, въззивният съд е обосновал, че в посочената хипотеза причинно – следствена връзка се формира при призната по надлежния ред незаконност на процесното уволнение. По тези изводи, страната не е поставила въпрос /въпроси/, притежаващи характеристиките на общо основание, а е развила оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, интерпретиращи неправилно изводите на съда, като противоречащи на цитираните в посочените директиви разпоредби, предвиждащи, че компенсацията на вредите от дискриминация не може да бъде ограничавана „чрез определяне на максимален размер на обезщетението“. Разпоредбите, на които се позовава страната не се отнасят до хипотезата /подробно отразена по - горе /, по която се е произнесъл въззивния съд. Решенията на състави на СЕС, изложени по - горе са неотносими към въпроса, по който се е произнесъл въззивния съд. Решение С-429/2009 на СЕС засяга въпрос за това, дали Директива 2003/88 предоставя на работник, нает в оперативна служба, която е част от обществения сектор право на обезщетение за претърпяна вреда, когато работникът е полагал труд при средна продължителност на седмичното работно време, надвишава предвидената в чл. 6, буква б/ от директивата горна граница от 48 часа, както и свързани с цитирания въпроси – следва ли да е налице противоправно поведение на работодателя, форма, начин на изплащане на обезщетението. Решение по дело С – 168/2015 на СЕС третира условията за ангажиране на отговорността на държавата членка за вредите, причинени на частни правни субекти в резултат на нарушения на правото на Съюза, извършени от национална юрисдикция. Както се установява от изложеното, решенията на СЕС нямат връзка с предмета на спора – чл. 74, ал. 2, вр. чл. 21 ЗЗДискр. и с решаващите изводи на въззивния съд, т. е. липсва идентичност на въпросите, по които да се съпоставят правни разрешения. Затова следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол.