Определение №****/**.**.2018 по дело №****/2017

за правото на собственост. Приетото от въззивния съд по този въпрос не е в противоречие със задължителната практика на ВКС - ТР №4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. №4/2014 г. на ОСГК. В мотивите по т. 2А от същото, част от които касаторът цитира избирателно, е посочено, че когато правото на собственост на ищеца не е доказано, съдът следва да постанови отхвърлителен диспозитив както в установителната, така и в осъдителната част на иска по чл. 108 ЗС, а когато установи, че ищецът е собственик на имота, но ответникът не го владее или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да постанови диспозитив, с който да признае за установено, че ищецът е собственик, но да отхвърли второто искане за предаване на владението. В обобщение е направен извод, че независимо от диспозитива на съдебното решение, постановено по иск с правно основание чл. 108 ЗС, то формира сила на пресъдено нещо относно предмета на делото, който по исковете по чл. 108 ЗС безспорно е твърдяното от ищеца право на собственост. Преценявайки съдържанието на диспозитива на решението по гр. д. №8107/1996 г. на Софийски районен съд, въззивният съд е направил обоснован извод, че след като с него е уважен предявен от Б. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, то влязлото в сила решение формира сила на пресъдено нещо по въпроса за принадлежността на правото на собственост. Постановеният диспозитив не може да се разглежда извън правната квалификация, която съдът е дал на спорното право. Осъждането на ответниците да предадат на основание чл. 108 ЗС на ищеца владението върху имота е последица от положителното установяване, че същият е собственик на вещта. Съгласно т. 2А от ТР №4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. №4/2014 г., липсата на изричен диспозитив, с който ищецът се признава за собственик на имота, представлява очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК.