Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2026

Първите два въпроса, макар и непрецизно формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се свеждат до въпроса как следва да процедира въззивният съд когато констатира нередовност на исковата молба. Този въпрос макар и да покрива общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като въззивният съд е процедирал съобразно посочената от касатора задължителна практика на ВКС. Съгласно т. 4 ТР №1 от 17.07.2001 г. по т. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания до ищеца да ги отстрани, като при неизпълнение на указанията първоинстанционното решение се обезсилва. Това разрешение продължава да е актуално в хипотезите на нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК и при действащия ГПК, видно от разясненията дадени в т. 5 Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовността на исковата молба, като при неизпълнение на указанията следва да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството в изпълнение на предоставеното правомощие по чл. 270, ал. 3 ГПК. В конкретния случай, обстоятелствената част на исковата молба е уточнена от ищеца във въззивната инстанция, като е посочено в какво се изразява извършената от него работа /характера на предоставени услуги/, със спестяването на възнаграждение за които, ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, което уточнени не е довело до промяна в правната квалификация на иска, дадена от първата инстанция. Именно поради това, въззивният съд е приел, че постановеното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иска по чл. 59 ЗЗД, е допустимо, но частично неправилно. Ето защо, в конкретния случай не е налице хипотезата, посочена в разясненията към т. 2 Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания, относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства, като по този начин осигурява изпълнението на основната функция на доклада – обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи. В конкретния случай въззивният съд не е променял дадената от първата инстанция правна квалификация на иска с цел осигуряване правилното приложение на императивния материален закон, поради което не е имал и задължение да указва на страните кои са релевантните за спора факти и разпределението на доказателствената тежест.

Третият въпрос е свързан с преклузията на доказателствените средства във въззивната инстанция, уредена в нормата на чл. 266, ал. 1 ГПК и изключенията от нея, уредени в чл. 266, ал. 2 и ал. 3 и в чл. 260, т. 5 и т. 6 ГПК. Този въпрос обаче не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е от значение за формиране на решаващата воля на съда за основателност на иска по чл. 59 ЗЗД. Изводът на въззивния съд, че и след изтичане на срока на договора за абонаментно обслужване през м.11.2019 г. и до началото на 2022 г., ищецът е продължил да присъства на заседания на комисии и на сесии на общинския съвет като юрист, разработвал е проекти за правилници и наредби, давал е становища и е консултирал общинските съветници, изготвял е докладни по различни въпроси и други правни услуги, е направен въз основа на събраните по делото и кредитирани от него гласни доказателствени средства, а не въз основа на приетите във въззивната инстанция писмени доказателства, установяващи, че основно кореспонденцията между ищеца и съвета е била осъществявана чрез имейли. При липса на правен въпрос, не следва да се разглеждат посочените от касатора допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, последното от които е заявено бланкетно – без надлежна обосновка по смисъла на разясненията по т. 4 на ТР №1/2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не налице и твърдяното от касатора основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. От съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал грубо нарушение на съдопроизводствените правила и по-конкретно на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес.