Определение №****/**.**.2019 по дело №****/2019

1) дали въззивният съд е изпълнил задължението си да постанови своя акт, след обективна преценка на всички ангажирани по делото доказателства; 2) след като съгласно националния рамков договор (НРД) за медицинските дейности между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз, медицинският документ епикриза няма характеристиките на първичен документ, допустимо ли е изключение при възприемането му и в кои случаи; 3) в кой момент от провеждано в различни лечебни заведения продължително лечение, епикризата може да се приеме за първичен документ, макар и да се издава в деня на дехоспитализацията на пациента; 4) изискват ли се специални познания при определяне характера и правилното възприемане на специфични, бланкетно утвърдени писмени доказателства, важни за формиране на съдебната воля и въведени със специален „норматив, като относимия в случая НРД; 5) съобразено с отсъствието на специални медицински познания у съда, когато у него са се породили съмнения относно правилността и яснотата на вече дадени по казуса експертни заключения, длъжен ли е съдът по свой почин да назначи нова съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), с оглед разпоредбата на чл. 195, ал. 2 ГПК; 6) кога се счита, че извършителят по чл. 45 ЗЗД е установен и следва ли той да бъде изрично посочен от съда; 7) следва ли да бъде вменена гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, при условието на предполагаемост за извършителя по чл. 45 ЗЗД, без да е изрично посочен; 8) как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените физически и морални вреди, и да намери „справедливия еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране; и 9) може ли да се приеме за доказана причинна връзка между действия и резултат, при положение, че не са установени нито лицето-извършител по арг. на чл. 45 ЗЗД, нито етилогията на болестния процес. По отношение на първия и петия от тези въпроси касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. първо ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно: първият въпрос – в противоречие с т. 12 ТР №1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 3 ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а петият въпрос – в противоречие с т. 10 ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на останалите седем правни въпроса жалбоподателят не е навел никое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, в изложението му се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.