Определение №****/**.**.2025 по дело №****/2025

Оценката на изискванията на ал. 1 на чл. 127 ГПК по исковете по ЗОДОВ срещу държавата – как и по какви критерии трябва да се извършва от съдилищата за всяка една от точките на същата ал. 1 на чл. 127 ГПК, във връзка с практиката на СЕС по членове – 11, 20, 21, 47 от Хартата на основните права на ЕС и практиката на ЕСПЧ по членове - 6, 10 и 14 Конвенцията – КЗПЧОС?

В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ-длъжни ли са българските съдилища безпрекословно да спазват основния правен принцип за забрана за отказ от правосъдие?

Длъжни ли са съдилищата в РБ безпрекословно да спазват императивно установената в ЗОДОВ родова компетентност или всеки районен съд като СРС може да съди всеки административен съд като АССГ, както е в настоящия казус?

Задъжени ли са родово некомпетентните съдилища да изпращат исковете по ЗОДОВ на родово компетентния съд, както е разпоредено в ЗОДОВ, или не?

В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ какви са пречките за валидното упражняване на правото на иск пред съда или то е неотменимо изконно право? И в тази връзка, неизпълнението на изисквани от съда, но несъществуващи в чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК уточнения и преповтаряния, прави ли един иск нередовен по смисъла на ал. 2 и 3 от чл. 129 ГПК?

В контекста на конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, длъжен ли е въззивният съд като СОС да разпореди на първоинстанционния съд да изпрати иск по ЗОДОВ на родово компетентния по ЗОДОВ съд?

Допуска ли практиката на ВКС по искове срещу държавата и в частност срещу съдилища, решаващият съд да може да тълкува свободно разпоредбите на процесуалния закон относно редовността на исковете или съдилищата са ограничени от конкретно разписаните правни норми на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 и двата във връзка с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК и изискванията за редовност на исковете? Законосъобразно ли е съдилищата да включват в изискванията за редовност и други алинеи, освен определената в ал. 2 на чл. 129-ал. 1 на чл. 127 ГПК?

Каква е европейската съдебна практика и в частност на ЕСПЧ по отношение на свободата на изразяване и на правото на лични убеждения в съдебните искове срещу държавата и как трябва тя да се прилага в България според ВКС?

Възможно ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС всички съдилища с години да отказват разглеждане на искове срещу държавата под предлог нередовност на исковете, както е в настоящия казус? И възможно ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС да се отказва достъп до правосъдие заради нередовност на иска?

Е ли нарушение на практиката на ЕСПЧ и СЕС от тълкувателното решение на ВКС, с което той си е помислил, че се е самоосвободил от отговорност пред тях по недопуснати до касационно обжалване жалби?

Нарушение на правата на човека и чл. 34 от КЗПЧОС ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато ВКС не уведомява жалбоподателя на касационни и частни касационни жалби, че те не са допуснати до касационно обжалване и вследствие на това жалбоподателите са пропуснали сроковете за търсене на обезщетение пред европейските съдилища по правата на човека?

Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато съдилищата в РБ ми налагат политическа цезура и директна омерта по обществено политически въпроси, пряко касаещи обстоятелствата, на които се основават исковете ми по ЗОДОВ срещу държавата и нейните съдилища?

Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато ВКС на РБ откаже да допусне до касационно обжалване по жалба срещу многократен отказ от правосъдие на всички останали по-долустоящи от него съдилища?