Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

1/ Разпоредбата на чл. 197 КЗ /отм./ представлява ли „особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 от Регламент Рим ІІ?; 2/ Следва ли да се приеме, че е налице явно по-тясна връзка между непозволеното увреждане – предмет на настоящия спор – и Република България, на основание чл. 4, т. 3 от Регламент Рим ІІ и следва ли да се приложи правната уредба на Република България, в частност уредбата, регламентираща погасителната давност, когато се ангажира отговорността на органа, натоварен да изпълнява функциите на компенсационен орган в Република България, по смисъла на чл. 25 Директива 2009/103/ ЕО?; 3/ Може ли да се приеме, че по отношение на увредено лице – гражданин на Република България може да се приложи уредбата на погасителната давност, съдържаща се в чл. 197 КЗ /отм./ , по смисъла на чл. 28 Директива 2009/103/ЕО, когато се ангажира отговорността на органа, натоварен да изпълнява функциите на компенсационен орган в Република България, по отношение на незастраховано МПС, причинило ПТП в държава – членка, различна от Република България? Допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване се сочи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради значимост на търсените отговори, като общо по всички въпроси се твърди и противоречие с решения на СЕС / хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК / по дела С–149/2018 г. и С– 356/05, както и противоречие с решение по т. д.№459/2020 г. на І т. о. на ВКС / хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /.