Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2024

1. „Длъжен ли е въззивният съд, при проверка на правилността на първоинстанционното решение, служебно да следи за интереса на страна по делото и да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР №1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 2. „Има ли право въззивният съд да основе решението си на доказателство, което е било представено между заседанията пред първоинстанционния съд, но представянето му не е било докладвано от първоинстанционния съд и съответно - доказателството не е било прието като доказателство по делото, в производство по събиране на доказателства с осигуряване на процесуалните права и на двете страни в процеса?“, за който счита, че е разрешен в противоречие с решение №686 от 09.03.1957 г. по гр. дело №7/57, IV г. о. на Върховния съд; решение №3954/20.11.1959 г. по гр. дело №6984/59, I г. о. на Върховния съд и решение №35 от 01.04.1960 г. по гр. дело №8/60, ОСГК на Върховния съд, като същевременно намира, че е и от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото; 3. „Изпълнил ли е задължението си работодателят по член 1 алинея 2 Наредба №5/1987 г. да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите по алинея 1 на същия член от наредбата, когато още при учредяването на съответното трудово правоотношение е поискал такава информация от работника/ служителя и последният я е предоставил чрез декларация, като се е задължил да уведоми работодателя при промяна на обстоятелствата и да предостави медицински документи, удостоверяващи заболяване?“, за който поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради отсъствието на изрична правна уредба и на релевантна задължителна съдебна практика; 4. „При условие, че работникът/служителят се е задължил към работодателя да уведоми работодателя незабавно при заболяване на работника/служителя от някое от заболяванията по Наредба №5/1987 г., и при условие, че работникът/служителят е задължен по силата на член 2 Наредбата да представи на работодателя съответните медицински документи, поискани от работодателя чрез поискването на самата декларация, и при условие, че по делото е доказано, че работникът/служителят е разполагал с релевантни медицински документи след по-малко от три месеца от учредяването на трудовото правоотношение и даването на декларацията, но въпреки това не ги е предоставил на работодателя, това поведение на работника/служителя представлява ли добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения на служителя по смисъла на чл. 8 КТ, и в случай, че не представлява добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения на работника/служителя, последният има ли право да черпи права (да се ползва от закрилата по член 333 КТ) от собственото си противоправно поведение (неизпълнението на трудовото му задължение да уведоми работодателя за съответните болести)?“, за който счита, че е разрешен в противоречие с решение №246 от 12.07.2013 г. по гр. д. №711/2012 г. на ВКС, IV г. о., както и че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и 5. „При условие, че работникът/служителят се е задължил към работодателя да уведоми работодателя незабавно при заболяване на работника/служителя от някое от заболяванията по Наредба №5/1987 г., и при условие, че работникът/служителят е задължен по силата на член 2 Наредба 5/1987 да представи на работодателя съответните медицински документи, поискани от работодателя чрез поискването на самата декларация, и при условие, че по делото е доказано, че работникът/служителят е разполагал с релевантни медицински документи след по-малко от три месеца от учредяването на трудовото правоотношение и даването на декларацията, но въпреки това не ги е предоставил на работодателя, това поведение на работника/служителя представлява ли липса на отговор от работника/служителя и съответно - освобождава ли работодателя от задължението да спази процедурата по член 333 КТ?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение №66 от 12.02.2014 г. по гр. д. №5417/2013г. на ВКС, IV г. о.; решение №60092 от 7.06.2021 г. по гр. д. №2605/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение №1652 от 13.02.2004 г. по гр. д. №952/2002 г. на ВКС, ІІІ г. о.. Навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в неправилно даден от въззивния съд отговор на горепосочените въпроси.