Определение №****/**.**.2012 по дело №****/2012

като общо основание за допускане на касационно обжалване: включва ли се в обективните предели на СПН като правна последица от решението по ревандикационния иск, с който претендираното право на собственост се извежда от наследствено правоприемство, произнасянето на съда по действителността на отказа от наследство, от което се твърди, че ищецът черпи права поради нищожността на отказа. Този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както поддържа касаторът. Не е налице противоречие с т. 18 Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001 г. по гр. д. №1/2000 г., ОСГК на ВКС относно източника на СПН. Въззивният съд се е позовал на констатации, обхванати според него от спорния предмет, по исковете с правно основание чл. 108 ЗС, като е приел, че в предмета на делото е било въведено твърдение от ищцата за нищожност на отказа от наследството на сина й, което съдът, разгледал ревандикацията, е счел за неоснователно. В този смисъл, Пловдивският окръжен съд не е разгледал въпрос за упражнени защитни средства на ответниците по ревандикацията, каквато теза се поддържа, а въпрос относно фактите, върху които е била основана исковата претенция за ревандикация, т. е. разгледал е изтъкнатото основание на иска откъм фактите, които е счел, че се включват в хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. Ето защо, тъй като въззивният съд не е приел, че мотивите към решението са източник на правни последици, а е изследвал предмета на делото и обективните предели на СПН и мотивите към решението като източник на данни за точната характеристика на спорното право, няма противоречие с обсъдената задължителна практика на Върховния касационен съд. Не е налице и разрешаване на правния въпрос, в противоречие със съдебната практика, цитирана от касатора, както следва: решение №52/17.06.1972г. по гр. д. №43/72г., ОСГК; решение №550/12.05.1972г. по гр. д. №395/1972г., ІІІ ГО, ВС; решение №762/23.10.1990г. по гр. д. №668/1990г., ІІІ ГО, ВС. В посочените решения е дадено разрешение на въпроса относно обективните предели на СПН, очертани от основанието на иска и искането, с което съдът е сезиран, и е направен и извод, че при различни основания на исковете няма пресъдено нещо. В разглеждания случай, както се отбеляза, в обжалваното решение е прието, че в определения от ищцата предмет на делото по ревандикационните искове е въведено фактическо твърдение за нищожност на отказа от наследство, с което ищцата обосновава придобиването на имущество от сина си по реда на наследяването. Следователно съдът е приел, че в основанието на иска за собственост, претендирана от ищцата в качеството й на наследник, е твърдяната недействителност на отказа от наследство, с който отказалият се изгубва правото да приеме наследството. Ето защо не е формиран извод, в противоречие с посочената съдебна практика относно обхвата на СПН. Изложеното за липса на противоречие със съдебната практика се отнася и за разрешения във визираното от касатора определение №50/1956г., ІV ГО на ВС въпрос, макар определенията на ВС да не са измежду актовете, при противоречие с които може да се осъществи основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (т. 3 ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г., ОСГТК на ВКС). В посоченото определение е прието, че пресъдено нещо по един спор може да има само при пълно покритие на предмета на спора по разглежданото дело с този по делото, по което има вече постановено решение.