Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

Въпросът по т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретното дело. Включването във формулировката на въпроса на твърдението за липса на доказано уведомление на длъжницата за цесиите не съответства на особеностите на спора. Във въззивното решение е прието за установено, че за прехвърлянето на процесното вземане от първоначалния взискател „УниКредит Булбанк“ АД на „ГетБек България“ ЕООД длъжницата Айлин К. е уведомена на 17.01.2018 г. от надлежно упълномощен представител на цесионера, а за останалите две прехвърляния, от които взискателят „ЕОС Матрикс“ ЕООД извежда правото си на принудително изпълнение, ищцата е получила уведомление на 17.10.2023 г. В случая не е обосновано и въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторката не е аргументирала в съответствие с изискванията на т. 4 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалбоподателка се позовава на противоречива практика на ВКС, като твърди, че израз на същата са решение №137 от 02.06.2015 г. по гр. д. №5759/2014 г. на ВКС, III г. о. и решение №50069 от 03.07.2024 г. по т. д. №1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о. Посочените решения не илюстрират твърдяното противоречие в практиката на ВКС, тъй като не дават отговор на един и същ правен въпрос. В решението по гр. д. №5759/2014 г. на ВКС, III г. о. е дадено разрешението, че предишният кредитор може да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за извършената цесия, което последователно се поддържа в практиката на ВКС. С решението по т. д. №1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о. е прието, че запор срещу длъжник в изпълнително дело, образувано от взискател – цесионер, ще бъде надлежно процесуално действие, само след съобщаване на цесията на длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Изяснено е, че за да има действие изпълнителният запор /да прекъсне давността/ следва да има длъжник, който да е обвързан от правоотношение с взискателя, като при цесия съдебният изпълнител следва да провери наличието на цесия и съобщаването й на длъжника. В случая въззивният акт кореспондира с посочената практика, тъй като съдът е съобразил приетото за установено уведомяването на длъжницата за прехвърлянията на процесното вземане и при позоваване на решението по т. д. №1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о. е изтъкнал, че действието на това уведомяване следва да се зачете с обратна сила, а именно към момента на сезирането на съдебния изпълнител с молбата на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД за конституирането му като нов взискател по изп. д. №536/2016 г. и с молбата на същия за образуване на изп. д. №162/2022 г. Следва да се подчертае, че тези мотиви са изложени в атакуваното въззивно решение като допълнителни, а именно наред с основния аргумент на съда, че уведомяването на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД не рефлектира върху дължимостта на вземането – то съществува и следва да бъде удовлетворено от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му и именно органът по изпълнението е задължен да провери легитимацията на правоприемника. При мотивирането на въззивния акт в тази насока се прави позоваване на решение №50128/20.03.2024 г. по гр. д. №1106/2021 г. на ВКС, IV г. о. С посочения акт на ВКС, като и с решение №209/28.11.2018 г. по т. д. №2530/2017 г. на ВКС, I т. о., се застъпва становище, че частните правоприемници на взискателя, също могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в изпълнителния лист. Валидността и основателността на искането за промяна на взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за причинени вреди – арг. и от чл. 74 ЗЧСИ, ако органът е частен съдебен изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то длъжникът не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Ако длъжникът изпълни в изпълнителното производство, той се освобождава от дълга. Основателността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. По изложените съображения с решение №209/28.11.2018 г. по т. д. №2530/2017 г. на ВКС, I т. о. е дадено разрешението, че без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга. С оглед изложеното по релевантния въпрос относно възможността в производството по иска по чл. 439 ГПК да се реализира защитата на длъжника срещу законосъобразността на образуването на изпълнително производство по молба на частен правоприемник /по договор за цесия/ на лицето, в чиято полза е издаден представения с молбата на правоприемника изпълнителен лист, е налице практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и осъвременяване, което изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросите по т. 2 от изложението на касационната жалбоподателка нямат обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, поради което не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това следва от обстоятелството, че изводите на апелативния съд за осъществените прехвърляния на процесното вземане и за уведомяването на длъжницата за цесиите не се основават на представените от ответника с отговора на исковата молба доказателства за посочените правнорелевантни факти, които са оспорени от ищцата, а на приобщените по делото документи като част от представените електронни копия от изпълнителни дела, удостоверяващи същите факти.

Последният въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондира с мотивите на въззивното решение. За да разреши спора относно погасяването по давност на спорното вземане в частта за лихвите, въззивният съд е приел, че по отношение процесното вземане за главница, заедно с лихви и разноски, което е установено с влязло в сила осъдително съдебно решение, се прилага петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл въззивният съд не е отрекъл приложението на тригодишната давност по чл. 111, б. в ЗЗД към възнаградителните лихви, но е отчел особеностите на конкретната хипотеза на установяване с влязло в сила съдебно решение на вземането, включително в частта му за лихви, когато по силата на разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД новата давност е винаги петгодишна.