Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2026

Искането по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК може да има за предмет само заплатено от страната адвокатско възнаграждение. Служебно произнасяне по съответствието между направените разноски и фактическата и правна сложност на делото е изключено, тъй като нормата изисква изрично сезиране /т. 3 Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело №6/2012 год., ОСГТК/. Това искане е недопустимо да се прави след постановяване на съдебното решение по делото – по реда и в срока по чл. 248 ГПК. То трябва да бъде направено от страната най-късно до приключване на съдебното заседание в съответната съдебна инстанция, най-късно в което страните следва да направят и самите претенции за присъждане на разноски и да представят списък за същите – чл. 80 ГПК /но само ако страната е имала възможност да се запознае с претендираните от насрещната страна разноски и преди съдът да се произнесе по тях/.

Разпоредбата на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв /редакция преди изменението с ДВ, бр. 17/2026 год./ изрично сочи, че съдът определя възнаграждението на осъществилия безплатно процесуално представителство адвокат. Съдът не обвързан както от претендирания от адвоката размер на адвокатското възнаграждение, така и от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация на адвокатите в Република България, Наредба №1 от 09.07.2004 год. – с оглед решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22. Следователно в случаите на присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв насрещната страна не разполага с възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, но това не изключва правото й да оспори определения от съда размер на възнаграждението за безплатно процесуално представителство по реда на чл. 248 ГПК – в този смисъл определение №645 от 13.10.2014 год. на ВКС по ч. т. дело №2133/2014 год., II т. о., ТК, определение №4221/21.12.2023 год. на ВКС по гр. дело №72/2023 год., IV г. о., ГК, определение №2936 от 12.11.2024 год. на ВКС по ч. т. дело №2097/2024 год., I т. о., ТК, определение №191/21.01.2025 год. на ВКС по ч. т. дело №2688/2024 год., ІІ т. о., ТК, определение №2604 от 09.09.2025 год. на ВКС по ч. т. дело №2313/2024 год., II т. о., ТК, определение №2660 от 17.09.2025 год. на ВКС по ч. т. дело №1790/2025 год., II т. о., ТК, определение №871/23.03.2026 год. на ВКС по ч. т. дело №2318/2025 год., II т. о., ТК и др.

Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай не се констатира вероятност обжалваното въззивно определение да е недопустимо, тъй като същото е постановено при надлежно упражнено от ищеца право на частна жалба срещу твърдения от него порочен първоинстанционнен акт, постановен по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, за който изрично е предвидено, че подлежи на обжалване – чл. 248, ал. 3 ГПК. В тези предметни предели е и произнасянето на въззивния съд.

За пълнота трябва да се отбележи, че касаторът не е повдигнал правен въпрос, свързан с критериите за определяне от съда на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1 ЗАдв, а несъгласието му с конкретно определения размер на това възнаграждение е довод за неправилност на обжалвания съдебен акт, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат преценявани в производството по селектиране на частната касационна жалба.