Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2026

По първия правен върпос е формирана трайна и безпротиворечива практика на ВКС, според която не всяко нарушаване на правилата за безопасност, или на трудовата дисциплина може да се квалифицира като съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Определението за груба небрежност се съдържа в решение №510/30.11.2011 г. по гр. д. №1923/2009 г. на ВКС, 4 г. о, в решение №291/2012 г. по гр. д №951/2011 г. на ВКС, 4 г. о. и др., а признаците за отличаване на грубата небрежност са посочени в решение №348/2011 г. по гр. д. №387/2010 г. на ВКС, 4 г. о, решение №291/2012 г. по гр. д. №951/2011 г. на ВКС, 4 г. о., решение №62/2015 г. по гр. д. №2798/2014 г. на ВКС, 4 г. о. и др.. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът или служителят извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. При възражение по чл. 201, ал. 2 КТ работодателят следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. За да е налице груба небрежност следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Преценката е конкретна и зависи от фактите по делото, а тежестта за доказване се носи от работодателя. За да достигне до правния извод, че при процесната трудова злополука ищцата не е проявила груба небрежност в гореизложения смисъл, въззивният съд е съобразил изцяло константната практика на ВКС. Въз основа на съвкупния анализ на приетите доказателства, той е заключил, че при конкретното непозволено увреждане пострадалата въобще не е нарушила свое задължение, произтичащо от трудовия договор, длъжностната характеристика и правилата за безопасност на труда, за да може да има каквото и да било съпричиняване на вредоносния резултат (обикновена небрежност). При този извод наличието на груба небрежност като значително по-тежка степен на неполагане на дължимата грижа от страна на служителката е изключено. Поради това не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос. Наличието на съвременна непротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обуславя и липсата на второто наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По втория правен въпрос също не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По него са постановени ППВС №4/23.12.1968 г. и множество доразвили постановките на ППВС №4/1968 г. решения по чл. 290 ГПК на ВКС (решение №112/14.06.2011 г. по гр. дело №372/2010 г. на IV г. о., решение №376/21.10.2015 г. по гр. д. №514/2012 г. на ІV г. о., решение №832/10.12.2010 г. по гр. д. №593/2010 г. на ІV г. о., решение №449/16.05.2013 г. по гр. д. №1393/2011 г. на ІV г. о., решение №554/2012 г. по гр. д. №266/2012 г. на ІV г. о., решение №263/21.03.2017 г. по гр. д. №627/2016 г. на ІV г. о., решение №70/29.03.2016 г. по гр. д. №5257/2015 г. на ІV г. о., решение №251/21.12.2015 г. по гр. д. №812/2015 г. на ІІІ г. о. и др.), според които размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни обективно установени по конкретното дело факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др.. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Наличието на константна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване, изключва соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и възможността за допускане на касационен контрол.

Поради отсъствието на наведените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и на тези по чл. 280, ал. 2, предл. първо и предл. второ ГПК, за които съдът следи служебно, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.