Определение №****/**.**.2024 по дело №****/2023

1/ „Ако в бракоразводния процес е поставен въпросът за дължимостта на наем, възникнал по силата на привременни мерки, и по този въпрос съдът се е произнесъл, допустим ли е нов процес, в рамките на отделно производство, при който между същите страни на същото основание, за втори път се поставя този въпрос? Ако по отношение на двата процеса е налице пълен обективен и субективен идентитет, това прави ли решението по по-късно заведеното дело недопустимо?“; 2/ „Нередовна ли е искова молба, в която фактическата страна на претенцията е описана с термина „квазинаемно правоотношение?“; 3/ „Допустимо ли е съдебно решение, в което съдът е дал правна квалификация на предявената претенция за първи път в постановения краен съдебен акт? В този случай може ли да се смята, че съдът се е произнесъл по непредявен иск?“; 4/ „Кореспондира ли твърдението за претендирано обезщетение от „квазинаемно правоотношение на правната квалификация на чл. 228 ЗЗД?“ – по поставените въпроси от първи до четвърти се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 5/ „Към кой момент възниква наемно правоотношение по силата на чл. 57, ал. 1 СК?“ – сочи се противоречие с приетото в решение №123 от 04.04.2013 г. по гр. д. №526/2012 г. на IV г. о. на ВКС; 6/ „Може ли да се приеме, че разпоредбата на чл. 57 СК е непълна или неясна, за да се тълкува по аналогия възможността началният момент на дължимия наем да бъде и преди влизане в сила на съдебното решение?“; 7/ „Може ли въз основа на постановено определение за привременни мерки в частта за предоставяне ползването на семейното жилище, да възникне наемно правоотношение?“ – по наведените шести и седми въпрос също се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.