Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

– общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, спазвайки правилата за формалната логика, опита и научното знание, както и да изложи собствени мотиви по всички доказателства, доводи и възражения на страните във връзка със спорното право? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал събраните в хода на производството свидетелски показания, като изложи мотиви защо кредитира едни свидетелски показания, а други не? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал заключението на вещото лице, както и да изложи мотиви защо не кредитира заключението? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия събран доказателствен материал и без да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и доводи на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК?“; 2. „Кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да е преценяват дадените от тях показания?“. По отношение на първия въпрос се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС – ППВС №1/1953 г., ППВС №7/1965 г., ППВС №1/1985 г., Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение №100/08.07.2020 г. по гр. д. 4564/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение №210/09.02.2018 по т. д. №1115/2017 г. на ВКС, I т. о., решение №554/08.02.2012 г. по гр. д. №1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение №493/05.03.2013 г. по гр. д. №236/2012 г. на ВКС, I г. о., решение №409/28.02.2013 г. по гр. д. №59/2011 г. на ВКС, I г. о., решение №134/08.12.2021 г. по гр. д. №1081/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение №97/15.09.2020 по гр. д. №2479/2019 г. на ВКС, IV г. о. и др. По отношение на втория въпрос също се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че даденото по него разрешение от въззивния съд противоречи на ППВС №17/1963 г., решение №194/02.07.2012 г. по гр. д. 92/2012 г. на ВКС, II г. о., решение №297/22.12.20141 г. по гр. д. №4004/2014 г. на ВКС, I г. о., решение №79/12.07.2017 г. по гр. д. №3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение №65/16.07.2010 г. по гр. д. №4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение №207/17.03.2021 по гр. д. №165/2020 г. на ВКС, IV г. о. и др.