Определение №****/**.**.2018 по дело №****/2018

1. Дали текст в търговски договор, в който не е конкретно определен субектът, който ще правораздава по волята на страните относно техния спор /посочен и назован арбитър или институция по име и административен адрес/ и в който съответно не е приета изрично специална процедура за избора му, следва да се приема от съда за валиден и действителен процесуален договор – арбитражно споразумение по смисъла на чл. 19 ГПК? 2. Дали търговски договор с клауза за арбитраж, подписан от служител, а не от представляващия юридическото лице и непотвърден от законния представител, обвързва страната процесуално с арбитражно споразумение за арбитражен съд, по смисъла на чл. 19 ГПК? Приложима ли е законовата презумпция на чл. 301 ТЗ по отношение на инкорпорираното в договора арбитражно споразумение? 3. Допустимо ли е съдът да тълкува и да се позовава на текст на ОУ, в процесния случай – рамково съглашение F./4А, на база единствено на справка към момента на постановяване на определението си, в чуждоезичен интернет сайт, при липса на факти за действителния текст на съглашението към датата на подписване на представените по делото договори? Без представяне на подписано и фактически прието от страните, като неразделна част към всеки от договорите „рамково съглашение F./4А“, представляващо ОУ, следва ли съдът задължително да се произнесе с определението си относно наличие или липсата на предпоставките за задължителност на ОУ, с оглед разпоредбите на чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ и чл. 16, ал. 1 ЗЗД, при произнасяне относно действителността на арбитражно споразумение между страните, включено в ОУ? По първия поставен въпрос се позовава на противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, обективирана в определение №281/07.05.2012г. по ч. т. д.№215/2012г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №55/29.03.2016г. по т. д.№2820/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., определение №660/20.12.2016г. по ч. т. д.№2197/2016г. на ВКС, ТК, решение №63/25.05.2015г. по т. д.№3740/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. По втория въпрос твърди, че съдът се е произнесъл с разрешенията в решение №157/11.01.2013г. по т. д.№611/2012г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №8/08.02.2017г. по т. д.№1706/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №66/07.07.2014г. по т. д.№4036/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., в които се приема, че условие за действителността на арбитражното споразумение е да е в писмена форма и да е сключено от лица, имащи право по закон да изразяват волята на страните по договора. По третия въпрос твърди, че съдът е допуснал противоречие с решение №107/25.07.2013г. по т. д.№381/2012г. на ВКС, ТК, І т. о. Моли също съдът да се произнесе и с оглед предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно текста на клауза „Управление на договора в представените от ответника договори и тълкуването му съобразно разпоредбата на чл. 19 ГПК. Позовава се и на наличието на предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК, като твърди, че определението е очевидно неправилно, тъй като съдът се е произнесъл погрешно, че съдържанието на договор №R./28.11.2016г. съответства на съдържанието на търговските фактури – инвойси и по него са извършвани доставки. Излага доводи също, че съдът е направил грешен извод, че два от представените от ответника договори са цитирани във фактурите, което противоречи на съдържанието на представените инвойси и договори.