Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2026

При тези фактически и правни изводи, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не може да се обоснове извод за „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В съдебната практика се приема еднозначно, че „очевидна неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, т. е. особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост на мотивите /напр. законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма/, които нарушават основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките, въз основа на които съдът преценява дали следва да се ангажира отговорността на държавата в някоя от хипотезите по специалния закон. В случая, липсва явна необоснованост или нарушаване на императивни правни норми, а решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за допуснати нарушения и необоснованост на мотивите в този смисъл, по същността си представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, по които обаче съдът може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие.

При проверка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящия състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените от особения представител въпроси. Въззивният съд в случая е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца, в резултат на което няма трайно влошаване на здравословното му състояние, но са накърнени честта и достойнството му, което се е отразило негативно върху личните му и професионални отношения в обществото. Тези изводи са в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по тълк. дело №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В конкретния случай, въззивната инстанция е обсъдила доказателствата от значение за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и въз основа на тях е достигнала до извод, че степента на въздействие на наказателното преследване върху ищеца в личен и професионален план не е с по-голям интензитет от обичайния. Съдът в този смисъл е определил размера на справедливото обезщетение в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.

Формулираните въпроси на касатора в изложението съм касационната жалба, в тази връзка, не покриват изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на решението до касация. Съгласно указанията в т. 1 на ТР №1/19.02.2010 г. по тълк. д.№1/2009 г. на ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, т. е. основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява единствено с оглед на конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим за делото правен въпрос. В случая обаче са поставени въпроси, във връзка с правилността на решението - за относимите фактически обстоятелства по настоящото дело и за обичайния размер на присъденото обезщетение, според съдебната практика, поради което същите не обуславят допускане на касационно обжалване. Според мотивите на съда, обективно липсват доказателства за трайно влошаване на здравето на незаконно обвинения или негативни проявления върху начина му на живот и ограничаване на публичните му изяви в обществения и политически живот. Тези изводи са преценявани от съдебния състав по вътрешно убеждение, които в настоящото производство за селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК не могат да бъдат проверявани за необоснованост. Въззивният съд е уважил частично иска за обезщетение на неимуществени вреди, като е отчел, че присъдения размер е само за реално претърпените вреди, поради което претенцията е неоснователна за разликата над 4000 лева и изцяло недоказана за имуществените вреди. В този смисъл, въззивно решение е постановено изцяло в съответствие с установената практика на ВС и ВКС по тълкуване и прилагане на закона в ППВС №4/68, ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК и ТР №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, а декларативното позоваване на противоречие с постановените актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, не обуславя допускане на касационно обжалване. Когато се твърди, че правната уредба е непълна, противоречива или липсва съдебна практика по определен въпрос, също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, липсват доводи в посочения смисъл, поради което не може да се приеме, че са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.