Определение №****/**.**.2018 по дело №****/2018

от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело №1/2009 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По същество изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обективира оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. второ и 3 ГПК, предвид твърдението, че въззивният съд е формирал грешни правни изводи, поради неправилна преценка на правнорелевантни доказателства по делото. Според т. 1 от цитираното тълкувателно решение, съдържащо задължителни указания досежно определянето на обуславящия изхода на делото правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които се преценяват от касационния съд едва в стадия на разглеждане на касационната жалба- в случай, че същата бъде допусната до разглеждане. Правният въпрос, който обуславя допускането на касационното обжалване, следва да е принципен и насочен към установяване на действителния смисъл и съдържание на приложима по делото материалноправна или процесуалноправна норма, която въззивният съд е приложил или е игнорирал при формулиране на правните си изводи. Общо заявеното твърдение на касатора, че въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалноправни норми, не позволява да се изведе какъвто и да е правен въпрос, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. По същество в конкретния случай обуславящият изхода на делото материалноправен въпрос е свързан с преценката за предпоставките, при които собственик, прехвърлил имота си в полза на трето лице и продължил да упражнява фактическата власт върху него, може да го придобие по давност. Такъв правен въпрос не е формулиран от касаторите, което само по себе си е достатъчно, за да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Само за пълнота на изложението следва да се посочи обаче, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е изцяло съобразено с константната практика на ВКС, според която, след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи същата и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт само по себе си не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително за себе си да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин /Решение №12/19.02.2014 г. по гр. д. №1840/2013 г., ВКС, І г. о., Решение №115/28.10.2016 г. по гр. д. №977/2016 г., II г. о./. Доколкото в конкретния случай не се установява установеното от ищците държане върху процесния имот след прехвърлянето му на тяхната дъщеря да е било обърнато във владение чрез явно отричане правата на новия собственик, следва да се приеме, че поставеното от въззивния съд решение, с което е отхрърлена исковата претенция, основана на твърдение за придобиване на процесния имот от ищците по давност, е правилно като съобразено с приложимия материален закон.