Определение №****/**.**.2019 по дело №****/2019

от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Същевременно с постановката по т. 2 in fine на същото тълкувателно решение е разяснено, че основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК би било налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с „решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК”. Следователно наличието на противоречие между релевантен за изхода по конкретното дело правен въпрос, разрешен в атакуваното решение на Пловдивския апелативен съд, и решение на състав ГК или ТК на ВКС, което е било постановено по реда на чл. 218а и сл. от отменения процесуален закон /действал до 29.ІІ.2008 г./ обективно не е годно да обуслави приложно поле на касационния контрол в горепосочената хипотеза /по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК/. При съпоставка между произнасянето на първостепенния и на въззивния съд по първия, релевиран в изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3 ГПК правен въпрос - досежно правното естество на института на встъпването в дълг /по чл. 101 ЗЗД/, в процесния случай, в който правният резултат се оказва идентичен, може да се констатира, че макар договорът, обективиран както в четиристранното споразумение от 29.ІХ.2014 г. /”Към договор от 16.ІХ.2013 г.”/, така и в последващите анекси, да е каузален, особеното при него е, че основанието му не съвпада задължително с основанието на сделката, породила първоначалното задължение, като основанието на всяка от страните се явява установимо на плоскостта на вътрешните им отношения, а не в релацията „нов длъжник – кредитор”.