Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

за основателността на предявените искове, с оглед релевираните факти и действия на законодателя- ответник, да изходи от принципите за законност и справедливост (чл. 4 КРБ), с оглед да даде ефективна и справедлива защита на заявеното имуществено право (чл. 17, ал. З и чл. 56 КРБ) и за да не допусне нарушение на Основния ни закон“; 2. „Преди да разреши въззивен спор за основателност на предявените искове по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, длъжна ли е втората инстанция, като такава по същество на спора, да отчете правозащитния стандарт по чл. 5, ал. 4 на КРБ, и да приложи с предимство правото на ЕС, като пряко приложимо и с директен ефект, без той да се установява и доказва; 3. „Предявяването на иск по чл. 4, пар. 3, ал. 2 ДЕС (респ. иск по ЗОДОВ), основан върху практиката на СЕС, представлява ли ефективно вътрешно правно средство за защита на накърнено имуществено право, в резултат от допуснато съществено нарушаване на правото на ЕС от страна на Народното събрание, за което правно положение може да бъде ангажирана отговорността на Държавата, в лицето на националния законодател.“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС, и така да обезпечи гарантираните от чл. 1 на Конвенцията права за обективно и справедливо разрешаване на правния спор.“; 5. „Длъжен ли е националният съдия да установи директната приложимост на правото на ЕС по конкретния правен случай, основан върху приложното му поле, и така да подчини съдебния си акт на това право.“; 6. „Обвързан ли е въззивният съд да съблюдава общите принципи за справедливост и ефективност при упражняване на своята правораздавателна функция за защита на правата, които жалбоподателят черпи от Общностното право, при разглеждане на основния въпрос за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от законодателно бездействие, в съответствие с принципите на чл. 6, т. 1, чл. 13 Конвенцията и чл. 1 ДП №1 към същата, с оглед степента на защита, предвидена в чл. 53 от Хартата за основни права на ЕС и чл. 54 от КЗПЧОС.“; 7. „Длъжен ли е съдът служебно да извърши проверка за конституционносъобразност на нормата на чл. 2б ЗДТ, заварена Конституцията /1991г./, с пар. 3 ПЗР на Основния ни закон. Налице ли е законодателно бездействие на националния нормотворец да поправи / попълни празнота в закон (в чл. 2в ЗДТ), щом норма в него допуска да се отнема имущество (надплатена държавна такса, която националните съдилища отказват да бъде върната обратно на ищеца-платец на съдебна услуга, която не е извършена, поради прекратяване на производството още на неговия старт), за което Народното събрание като ответник в производство по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ следва и може да носи отговорност“; 8. „При разрешаване на спор за материално право (за надвнесена държавна такса, в производство, което е прекратено като процесуално недопустимо), следва ли съдът да изходи от критерия за нейното определяне и дължимост, респ. за реституиране и връщане на част от надплатена д. т., с оглед на правния интерес на ищеца- платец, и като специфична форма на имуществена вреда, за която може да се ангажира отговорността на националния законодател.“; 9. „Длъжен ли е въззивният съд като съд по същество на спора, да извърши съпоставка между приложимото право към датата на предявен предходен иск (16.04.2015 г.) за обезщетяване на вреди от нарушаване на правото на ЕС по чл. 4, пар.3, ал. 2 ДЕС и настъпилите законодателни промени в чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр.94/2019г.), даващи разрешение за допустимостта прекратеното предходно исково производство, като основание за законодателно бездействие, и неизпълнение на законодателната функция на Народното събрание, за което то следва да носи отговорност.“; 10. „Упражнената „законодателна недобросъвестност“ от народните представители да приемат калпави закони, непозволяващи на гражданите да защитят права и интереси пред съд, представлява ли материалноправна предпоставка в предметния обхват на чл. 76, ал. 4 КРБ, за която НС, като законодателен орган може и следва да носи отговорност за причинени вреди.“; 11. „При въведено във въззивната жалба оплакване, за това, че първоинстанционният съд не е извършил проверка и преценка за конституционносъобразност на правна норма от заварен от Конституцията закон (чл. 4в ЗДТ), по силата на пар. 3 ПЗР КРБ /1991 г./, приложим за спорното материално право, длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество да извърши такава преценка. При разглеждане и решаване на спора, длъжен ли е въззивният съд да изпълни задължението си по чл. 130, ал. 1 ЗСВ да се съобрази със задължителни указания и правни разрешения като приложи по- високия по степен нормативен акт, да конкретизира и да елиминира противоречието в рамките на правораздавателната си дейност по конкретен правен спор?“; 12. „При разглеждане и решаване на деликтния спор срещу законодателя- нормотворец, решаващите долустоящи съдилища обвързани ли са извършат преценка на фактите и доказателствата по делото, в светлината на приложимото право на ЕС, на КС и на ВКС, и от установената от тях новоприета практика, и така да се мотивират.“; 13. „Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си, без въобще да изложи мотиви по направените възражения и доводи на жалбоподателя в подадената от него жалба, и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно релевантни факти и обстоятелства, предопределящи основателността на предявените искове.“ 13. „Допустимо ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, да постанови решение за потвърждаване на съдебния акт на първоинстанционния съд, без да се произнесе по всички факти и доказателства, щом те обуславят основателността на предявените искове за обезщетяване на вреди, по които е следвало да се произнесе и първостепенният съд, и без да е ограничен от посоченото във въззивната жалба, след като с него се накърнява основно конституционно право на собственост (чл. 17, ал. З КРБ) и на съдебна защита (чл. 56КРБ).“.