Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

В разглеждания казус съпругата на купувача не е страна по сделката, но важното е, че е приобретател по същата – тя, ведно със съпруга – купувач, е станала собственик на вещта в условията на съпружеска имуществена общност. Искът по чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД е насочен срещу двамата приобретатели, които са и необходими другари (ТР №7/2020 г., обявено на 13.01.2023 г., по ТД №7/2020 г. на ОСГТК на ВКС). „Обратното писмо“ представлява признание на страните, че привидната сделка не отразява действителната им воля - т. е. в случая такова признание има между продавача и съпруга-купувач. Тъй като съпругата не е страна по сделката и не е подписала писмото, тя има положението на трето лице и волеизявленията в обратното писмо са й непротивопоставими; обратното писмо в подобен случай може да бъде съставено и само с оглед нуждите на процеса, за да се злепоставят интересите на съпругата – трето лице, доколкото продавачът и купувачът – съпруг, имат общ житейски интерес. Основен правен принцип е защитата на добросъвестността, поради което законът пази правата на третите лица, вкл. съпруга, който не е участвал в симулацията. За него важи това, което е записано в нотариалния акт, в който е обективирана продажбата, за която се твърди, че е привидна. Частният документ (обратното писмо), подписан само от единия съпруг, не може да ограничи или отнеме правата на другия съпруг, придобити по силата на закона, освен ако не се докаже, че неучаствалият съпруг също е знаел за симулацията и е бил част от „съглашението за привидност“. Тежестта да го докаже е за страната в процеса, която прави правоизключващото възражение – симулативност на волеизявленията. Както стана ясно, пълно главно доказване, каквото е нужно в случая, не може да бъде постигнато единствено с обратно писмо, непротивопоставимо на съпруга – приобретател, който не участвал при сключване на сделката.

В цитираната от касатора съдебна практика е застъпено именно становището, възприето и от въззивния съд в обжалваното въззивно решение – обратният документ, подписан от единия съпруг, не обвързва другия съпруг, т. е. не може само въз основа на него да се установи твърдяната симулативност. Подобен документ има само характеристиката на начало на писмено доказателство, което е условие за допускане на гласни доказателства за установяване на твърдяната симулация, както е сторено в случая. Съдът е направил извод относно действителната воля на страните по сделката между Н. Р. и С. Р. при анализ на всички относими обстоятелства, при анализ на всички доказателствени средства.

В допълнение, част от цитираните решения в изложението нямат и пряко отношение към съществения въпрос за обвързаността от обратното писмо на съпруга, който не е участвал в сделката, комуто се противопоставя твърдяната симулация. Така напр. в решение №50154/23.11.2021 г. по гр. д. №1605/2021 г. на I г. о. на ВКС и решение №484/11.06.2010 г. по гр. д. №375/2010 г. на IV г. о. на ВКС, посочени в изложението, се разглеждат хипотези на едностранно съставено обратно писмо само от страната по сделката, на която се противопоставя привидността/която оспорва привидността, като е разяснено, че не е нужно обратното писмо да е подписано в подобен случай и от другите страни по сделката (насрещните и тези, които признават симулацията или, на които тя не се противопоставя). В разглеждания казус страните по сделката са продавачът Н. Р. и купувачът – съпруг;, обратното писмо е съставено между тях, но не и от приобретателя Е. К. – трето лице, на което, както вече стана ясно, обратното писмо не може да се противопостави.

В изложението се поддържа в евентуалност, че горните въпроси са от значение и за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, като касаторът само цитира разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага правни съображения – това само по себе си изключва възможността за допускане на касационно обжалване - срв. изрично ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, чийто разрешения са задължителни по силата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Цитирането на правна норма или възпроизвеждане текста на хипотеза от чл. 280, ал. 1 ГПГ не е достатъчно, за да обоснове наличието на някое от допълнителните условия, предвидени от законодателя; гражданският процес е диспозитивен и страната трябва да изложи сама доводите си.

Не са налице основания, които да водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. От съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводтвени действия. Всяка друга неправилност представлява касационен довод по см. чл. 281 ГПК и е допустимо да бъде преценяван от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съдът служебно не установи основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. първо и 2 ГПК.