Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2026

Следователно частната жалба срещу определението, с което се потвърждава прекратяване на производството по иска за недължимост на такса за управление на кредита в размер от 115,50 лв., е насочена срещу необжалваем съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК акт и като такава е недопустима. В останалата част жалбата е допустима и следва да се разгледат предпоставките за допускането й до касационен контрол.

Следователно питането по т. 1 не е обуславящо и отговорът му, даден в поддържания от касаторите смисъл, не би променил изхода от делото по исковете, относно които касационната жалба е допустима (за неравноправността на таксата за управление действително не са изложени никакви мотиви, сочещи на извършена проверка съгласно изискванията на Директивата, но това обстоятелство е неотносимо предвид очертания по-горе обхват на настоящото касационно производство). Ето защо въпросът не удовлетворява общия селективен критерий и не може да послужи за допускане на касационно обжалване.

Не е обоснована обаче допълнителната предпоставка на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. второ ГПК. Практиката на СЕС и ВКС, цитирана от частните касатори и съобразима в настоящото производство съгласно т. 2 на Тълкувателно решение №1/2009 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС (т. е. без решението по т. д. №298/2025 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., постановено в производство по отмяна по чл. 303 ГПК), извежда като общ принцип на Директивата ефективната потребителска защита, но при спазване на баланс с принципа на правна стабилност. Приема се, че непререшаемостта на правния спор е преодолима, ако при постановяване на съдебния акт не е извършена никаква служебна проверка за неравноправност било защото процедурата не оправомощава органа да стори това, било защото потребителят не е могъл да релевира възраженията си поради ограничения в процедурата като кратък срок, разходи, липса на информация (решения по дела С-49/2014, съединени дела C-693/2019 и C-831/2019, С-531/2022, С-869/2019, решение по к. гр. д. №1767/2023 г. на ВКС, ГК, ІV отд., определение по ч. к. т. д. №356/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., ), или пък ако в мотивите, дори в обобщен вид, няма данни такава проверка да е извършвана (С-600/2019, Определение №1199/09.05.2024 г. по ч. т. д. №1304/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.). И обратно – забраната за пререшаване на спора се третира за съответна на Директивата, ако клаузите са разгледани от гледна точка на тяхната възможна неравноправност, а съдебният акт съдържа мотиви, които позволяват да се установят изследваните разпоредби и в обобщен вид - причините, поради които е отречена неравноправността им (решение по дело С-231/23). Непререшаемостта засяга само проверените за неравноправност клаузи, но не и останалите (решение по дело С-421/14). Идентично е възприето в соченото от касаторите Определение №72/11.02.2021 г. по ч. к. т. д. №1235/2020 г. на ВКС, ТК, І отд. – с него е призната допустимост на последващ процес за установяване нищожността на целия договор, по който вече са присъдени вземания, но само въз основа на изрично непроверени за неравноправност клаузи (относно възнаградителната лихва), а не и поради неравноправност на тези, за които вече постановеното решение съдържа извод за нищожност (относно валутния риск). Не следва обратното и от мотивите на Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. по тълк. д. №1/2020 г., на които се позовават касаторите – там е възпроизведен принципът за концентрация на силата на пресъдено нещо само върху заявените с иска за нищожност основания, което не конфронтира с възприетото по-горе относно възможността за пререшаване на спора единствено в случаите на неосъществен от съда (служебно или по възражение) контрол върху конкретна клауза. Следва да се акцентира, че нито един от цитираните от касаторите и служебно известни актове на СЕС и ВКС не допускат преодоляване на силата на пресъдено нещо с аргумент за неправилност на извода за равноправност или за въздействието на неравноправността на отделни клаузи върху цялостната валидност на договора. Единствено допустимата преценка се отнася до това извършен ли е контрол за спазване на потребителската защита, но не и какво е неговото качество.

Именно гореизложените критерии са използвани и от въззивния съд при проверката дали в предходния процес е осъществен контрол за неравноправност на клаузите, на чиято нищожност на същото основание се позовават частните касатори и в настоящото производство. И тъй като съдът е установил, че в двете предходни дела изрично е изследвана неравноправността на клаузите относно валутния риск и възнаградителната лихва и са изложени мотиви (подробни относно договора от 2008 г. и поне в обобщен вид относно договора от 2007 г.) за нищожността на някои от тях, но и за валидността на договорите в цялост, е отрекъл пререшаемостта на спора. Поради изложеното не се установява противоречие с цитираната практика, което да послужи за допускане на касационно обжалване.

Този въпрос не е покрива общия селективен критерий. Относно исковете, касаещи договора от 2008 г., въпросът не кореспондира с данните по делото – в производството по гр. д. №971/2020 г. (във въззивното решение) има произнасяне относно валидността на целия договор независимо от неправноправността на клаузи, свързани с валутния риск, като е прието, че те не касаят основния предмет на договора и че последният може да регулира отношенията между страните без тях (обстоятелство, отчетено при определяне на дължимите суми въз основа на първоначалния погасителен план и при курс за превалутиране към момента на сключване на договора).

За исковете относно договора от 2007 г. въпросът не е обуславящ, защото договорът е сключен във валута, чийто курс е непроменлив спрямо националната. Дори уточнен съобразно фактите по договора от 2007 г. обаче, въпросът не би бил обуславящ, тъй като съдът е формирал извод за равноправност на оспорените клаузи, а в такава хипотеза правната логика изключва необходимостта да се излага изрично съображение, че равноправността на клаузите не води до нищожност на договора.

В първата си част въпросът е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не удовлетворява допълнителната предпоставка за допускане на касационен контрол на двете заявени от касаторите основания, тъй като цитираните в т. 3 актове на СЕС и ВКС не изискват да са изложени елементите от фактическия състав на неравноправността или да се използва като израз това понятие, а дефинират като критерии излагането на мотиви в обобщен вид и дотам конкретни, че да бъдат отнесени към съответни клаузи, каквито мотиви е установено да са формирани в предходните на настоящия процеси.

Във втората си част въпросът няма отношение към спора, защото наред с проверката за нищожност поради противоречие с чл. 10, ал. 3 ЗЗД в производствата по двете предходни дела е извършена изрична проверка и за неравноправност по смисъла на Директивата.

По принцип този въпрос е обуславящ за всяко дело, но за да е правен за конкретното, той трябва да е свързан с наведен касационен довод. В случая касаторите са поставили питането в контекста на оплакване за липса на изложени съображения защо е недопустим искът за нищожност на клаузата на ч. 4, т. 2 от договора от 2007 г. относно таксата за управление на кредита, при положение че нейната неравноправност не е разглеждана в предходното производство. Доколкото обаче тази част от обжалваното определение не е обект на настоящия касационен контрол, въпросът се явява неотносим, следователно - неправен.

За пълнота следва да се посочи, че ако питането се отнесе към останалата обжалвана част на определението, то няма да е изпълнен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като, както повеляват разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, са изложени мотиви и по фактите (относно съдържанието на предхоните решения), и по правото (относно недопустимостта като правна последица на така установеното съдържание).

Частните касатори се позовават и на очевидна неправилност на въззивния акт, но се аргументират с нарушения на императивния закон според разтълкувания му с цитираната по-горе практика на СЕС и ВКС смисъл. Тъй като не се констатира противоречие с тази практика, нито друг видим от мотивите на акта порок, свързан с погазване на императивна норма или логическо правило, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК не е налице.