Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

След като делото е търговско, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение, което е постановено по него, ще подлежи на касационно обжалване само ако цената на иска, който е негов предмет, е над 20 000 лв.

Цената на предявения в процеса осъдителен иск за парично вземане се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е в размер на търсената сума. Доколкото искът за неустойка е предявен като частичен, то размерът на търсената сума няма да е равен на стойността на цялото вземане, което ищецът твърди, че има към ответника, а само на частта от него, която е въведена в предмета на делото, която в случая е 5 000 лв. Следователно цената на този иск е 5 000 лв., която е под установения в закона минимален праг за цената на иска, при който въззивни решения по търговски дела подлежат на касационно обжалване. Това означава, че решението на въззивния съд, постановено по този иск, не подлежи на касационно обжалване.

В останалата част касационната жалба е насочена срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, подадена е в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок и от надлежна страна, поради което е допустима.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

По този въпрос няма произнасяне в обжалваното решение, тъй като в него въззивният съд не е излагал мотиви за това, че за да възникне вземане на кредитора за получаване на неустойка, той следва да докаже, че е претърпял вреди от допуснатото от длъжника неизпълнение на договорното задължение, както и техния размер. Въззивният съд е приел, че предявеният иск за присъждане на неустойка следва да се отхвърли, тъй като по делото не е доказано, че от ответника е допуснато неизпълнение на задължението, което неустойката обезпечава, а не че не са доказани претърпените от ищеца вреди в резултат на това неизпълнение. Той е направил и извод, че клаузата за дължимост на неустойката е нищожна, защото в договора страните са уговорили, че тя се дължи за всяко допуснато от ответника неизпълнение на задължението му да не произвежда и продава на трети лица стоки, сходни с тези, предмет на договора, като размерът й винаги е в твърда сума от 20 000 лв., а не зависи от размера на конкретното неизпълнение и съответно от вредите, които се причиняват от него. Следователно въпросът за претърпените вреди от неизпълнението е обсъден единствено с оглед на начина, по който е уговорен размерът на неустойка и дали това може да доведе до нейната дължимост в размер, който многократно надхвърля този на вредите, а не във връзка с необходимостта тяхното настъпване и размер да бъде доказан по делото. След като по формулирания въпрос няма произнасяне в обжалваното решение, то той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

От начина, по който е формулиран този въпрос, е видно, че той не касае тълкуването и прилагането на някаква правна норма, а отговорът му изисква съобразяването на конкретни факти по спора и доказателства, събрани в процеса за тяхното установяване. Ето защо този въпрос няма характера на правен. С него касаторът всъщност въвежда оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд, че по делото не е установено неизпълнението от ответника на задължението, което неустойката обезпечава, поради което той е от значение за правилността на обжалваното решение. С оглед на това този въпрос също не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на решението на апелативния съд.

От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззвиният съд е основал извода си за неоснователност на предявения иск за присъждане на неустойка на това, че уговорката за нейната дължимост е нищожна, тъй като начинът, по който страните са се съгласили, че ще се определя нейният размер, не е съобразен с конкретното неизпълнение на обезпеченото с нея договорно задължение на ответника да не произвежда и продава на трети лица стоки, сходни с тези, предмет на сделката, и с очакваните вреди, които произтичат от това неизпълнение. Въпреки че е обсъждал стойността на стоките, продадени от ответника на трети лица по всяко отделно нарушение, за което се претендира неустойка, съдът не е излагал съображения за това какви са вредите, които ищецът действително е претърпял в резултат на нарушенията и каква е стойността им. Ето защо и поставеният от касатора трети въпрос дали при преценка за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави следва да се съобразяват действително претърпените вреди в резултат на допуснатото неизпълнение на договорното задължение, не съответства на мотивите на обжалваното решение. Освен това трябва да се посочи, че въззивният съд е изложил съображения, че дори и да се приеме, че клаузата за неустойка е действителна, искът за нейното присъждане отново би бил неоснователен, защото в процеса не е доказано, че е налице неизпълнение на задължението, което тя обезпечава. Това означава, че въпросът за критериите, по които се извършва преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, не е единственият, който е обусловил крайния изход на делото по предявения иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, и следователно не се отнася до решаващ извод на въззивния съд за това. Ето защо този въпрос също не покрива общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК на въззивното решение.

От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд не е основал извода си за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави на това, че тя е прекомерна. Както се посочи, изложените от въззивния съд съображения за това са различни и те са, че страните са уговорили, че при всяко едно неизпълнение на договорното задължение, което неустойката обезпечава, тя ще се дължи в размер на конкретно посочена твърда сума, която не зависи от размера на отделното неизпълнение. С оглед на така уговорения начин на изчисляване на размера на неустойката съдът е приел, че тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като това е преценено с оглед постигнатото в договора съгласие при неговото сключване, а не към момента на настъпване на конкретни вреди от неизпълнението, който е релевантен при преценката за прекомерност на неустойката. Това означава, че този въпрос също не отговаря на изискванията за осъществяване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Този въпрос не се отнася до решаващия мотив на въззивния съд, на който той е основал извода си за нищожност на клаузата за неустойка и оттам за неоснователност на предявения иск. Той е свързан единствено с анализ на постигнатото между страните съгласие в тази клауза за това как се определя размерът на неустойката и дали начинът, по който става това, отчита размера на неизпълнението на задължението, което тя обезпечава, като за този извод е без значение какъвто и да било факт, чието установяване да налага събиране на доказателства чрез назначаване на експертиза. Следователно този въпрос също не покрива общото основание за допускане на решението на въззивния съд до касационна обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. Това означава, че касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.