Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото? Следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4/1968г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 2/Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователно обезщетение да вземе предвид наред с указаните в ППВС №4/1968г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическа конюнктура в страната?; 3/ Следва ли въззивният съд да допусне и приеме при условията на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК писмени доказателства, свидетелски показания и експретно становище, поискани за доказване на новонастъпили факти – за установяване на настъпили в хода на процеса усложнения в психическото състояние на пострадалия от ПТП, предявил пряк иск срещу застрахователя на виновния водач, за които се твърди, че са в пряка причинно-следствена връзка с деликта, осъществен при процесното ПТП? По всички вапроси е въведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По първи въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС, обективирана в решения, посатновени по реда на чл. 290 ГПК: решение №83/06.07.2009г. по т. д. №795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение №151/12.11.2013 г. по т. д. №486/2012 г. на ВКС, II т. о. и др. По втори въпрос се поддържа, че е налице противоречие на обжалавния съдебен акт с практика на ВКС по: решение №31/25.03.2014 г. по т. д. №1203/2013 г. на ВКС, II т. о., решение №217/20.12.2017 г. по т. д. №990/2017 г. на ВКС, II т. о. и др. Касаторката поддържа, че по третия правен въпрос произнасянето на ПАС е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №196/12.07.2011 г. по гр. д. №1724/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение №60/17.03.2014 г. по гр. д. №4474/2013 г. на ВКС, III г. о.