Определение №****/**.**.2020 по дело №****/2019

е за задължението на въззивната инстанция да мотивира решението си в изпълнение на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по възраженията срещу първоинстанционното решение. Вярно е, че въззивното решение е кратко и немногословно, но съдът се е възползвал от възможността на чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Същевременно съдът е дал своя отговор на наведените във въззивната жалба доводи, че общината не е доказала на какво основание е придобила собствеността, че за имота не е съставян акт за общинска собственост, че съдът не е обсъдил всичките възражения на ответника. Въпреки пестеливостта на мотивите, не може да се приеме, че е налице отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение №1/04.01.2001 г. по гр. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19 и практиката по Решение №212 от 01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г. на ІІ т. о., Решение №63 от 17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ІІ т. о. и др. Въззивният съд е приел за вярна възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и направените от него изводи, свързани със собствеността на ищеца върху процесния имот, произтичаща от закона; счел е, че след като мотивите на първоинстанционния съд са подробни, обосновани и законосъобразни, то не е необходимо тяхното преповтаряне; също така е допълнил свои мотиви по някои от конкретните възражения и доводи на ответника по иска. Затова не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по посочения процесуален въпрос. От наведените в жалбата оплаквания и така поставения въпрос е видно, че за касатора остават неразбрани решаващите съображения на двете инстанции, че общината е собственик на поземления имот по силата на закона, както и че за удостоверяване на общинска собственост върху временни постройки, улици, площади и общински пътища не е необходимо съставяне на акт - чл. 56, ал. 2 ЗОС. Статутът на имота, като придобит от Държавата към 1984г. посредством отчуждаване на частни имоти за обществени мероприятия - съдебна палата, а по-късно - за храм, се установява от приетите експертизи /единична и тройна/, а също и от скиците на имота, удостоверяващи отреждането му. Неоткриването на доказателства за проведената отчуждителна процедура не опорочава изводите на съда, защото ответникът не противопоставя свое право на собственост, съществувало към същия момент. Напротив, той черпи права от правото на собственост на държавата, респ. общината, която му е предоставила правото да изгради постройка с временен режим - до изпълняване предвижданията на плана - чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ/отм./. През 1991г. с разделянето на съществуващата единна държавна собственост на държавна и общинска законодателят определя кои държавни имоти преминават в собственост на общините - пар.7, ал. 1 ПЗР ЗМСМА. Сред тези имоти са: незастроените парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство - т. 3 и местните пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване - т. 4. Тази уредба е пренесена през 1996г. в чл. 2 Закона за общинската собственост, като относимите за настоящия случай хипотези са на чл. 2, ал. 1, т. 4 и 5, доколкото част от спорния имот е отредена за обществено мероприятие, а друга част попада в улица. На тези разпоредби се е позовал първоинстанционният съд и това е визираното от двете инстанции придобиване на собствеността по силата на закона.