Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване по първите два поставени от касатора процесуалноправни въпроса. Съгласно т. 2 ТР №1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат действия по посочване на относими към спора доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Касаторът не сочи кои оплаквания във въззивната жалба, касаещи доклада по чл. 146 ГПК, не са разгледани от въззивния съд, както и кои доказателствени искания са отхвърлени. Не е посочил и процесуални пропуски по отношение разпределяне доказателствената тежест, вследствие на което да не е успял да ангажира относими доказателства. Следва да се посочи, че видно от въззивната жалба и отговора на исковата молба, касаторът е организирал процесуалната си защита именно по иск по чл. 76 ЗН, каквато правна квалификация е дадена на заявената в исковата молба на Д. А. и Р. Н. претенция.

Повдигнатият процесуалноправен въпрос относно настъпващата в първоинстанционното производство преклузия за посочване на доказателства също не предпоставя допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е протекло при процесуални пропуски относно изготвянето на доклад по чл. 146 ГПК и предоставянето им на възможност да сочат доказателства, което рефлектира върху предмета на делото и правото на защита и на двете страни. При това положение е счел, че възможността за представяне на доказателства не е преклудирана и следва да се обсъдят всички събрани по делото доказателства /вкл. представения във второто по делото съдебно заседание акт за женитба/, а възраженията, че са събрани след настъпила преклузия, е приел за неоснователни. Даденото решение на въпроса е в съответствие с приетото в цитираното вече ТР №1/2013 г., ОСГТК, поради което въпросът не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По четвъртия въпрос също не следва да бъде допуснато въззивното решение до касационен контрол, доколкото даденото от въззивния съд разрешение съответства на цитираната от касатора съдебна практика. В нея е прието, че съгласно чл. 34 ЗС могат да се делят само вещи, които са съсобствени /общи/. За да допусне делбата, съдът трябва да установи, че вещта е съсобствена между страните, както и размера на идеалните им части. По тези въпроси решението, с което делбата се допуска, ще съставлява сила на пресъдено нещо, макар в диспозитива си да не съдържа изрично установителна част. Ако не бъде призната съсобствеността, искът за делба ще се отхвърли, и с влязлото в сила решение ще се отрече правното твърдение на ищеца да е налице съсобственост, или правото на ищеца на дял в съсобствеността. В случая съдът е разгледал заявената претенция по чл. 76 ЗН от Д. А. и Р. Н., обявявайки за недействителен спрямо тях договора за дарение от 2021 г., и е установил правото им на собственост върху процесните имоти, след което е допуснал делба при съответните квоти.

Последният въпрос не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика. В посоченото от касатора решение №44/06.07.2017 г. по гр. д. №3117/2016 г. на ВКС, I г. о. е прието, че възражението по чл. 76 ЗН е неоснователно, ако е направено само по отношение на едно от извършените разпореждания с имоти, предмет на делбата, тъй като то няма да има за последица допускане и извършване й само между сънаследниците. В случая искът за делба е предявен от сънаследниците Д. А. и Р. Н., които в исковата си молба са релевирали относителна недействителност по чл. 76 ЗН по отношение на всички сделки, извършени от третия сънаследник Т. Д., а не само по отношение на някои от тях. Следва да се посочи, че страните сами определят върху кои от съсобствените имоти искат извършване на съдебна делба. Няма пречка имоти, които не са включени в едно производство по делба, да бъдат предмет на последващо такова. В разгледаната хипотеза в цитираната от касатора практика съдът е приел, че разпоредбата на чл. 76 ЗН е неприложима, ако не касае всички прехвърлителни сделки на разпоредилия се с дела си сънаследник. Става дума за изчерпване на разпоредителните сделки, но не и на имотите, които са техен предмет, но не са включени в делбената маса.