Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2025

Действително, трайно установена е практиката на Върховния касационен съд по поставения процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да събере и обсъди поисканите от страните доказателства, вкл. и възможността да събере поисканите с въззивната жалба относими доказателства, които не са били събрани в първоинстанционното производство поради допуснати процесуални нарушения, който въпрос е поставен във връзка с несъбраните доказателства, предмет на изготвената съдебна поръчка до Република Филипини. Този въпрос обаче не е разрешен в противоречие с цитираното и представено решение №66 от 14.06.2019 год. по гр. д. №2834/2018 год. ІІ г. о. на ВКС, тъй като в същото е разгледана различна хипотеза – по представено от страната доказателство съдът е отложил произнасянето си по неговото приемане, като във въззивната жалба страната се позовава на недопуснатото доказателство, в който случай въззивният съд следва да предприеме съответните процесуални действия по допускане и събиране на съответното доказателство. В настоящето дело поисканите да се съберат чрез съдебна поръчка доказателства не са събрани поради особена трудност в отношенията с Република Филипини на ниво посолствата на двете държави в Ханой, за което свидетелстват данните за продължителната кореспонденция с Министерство на правосъдието. Първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 158 ГПК, като е определил срок за събиране на тези доказателства и след изтичането му делото е гледано и решено без тях, при съобразяване на доказателствената тежест на страната, която е твърдяла факта на развода. Преценката на събраните по делото доказателства и обоснования въз основа на нея извод не може да се обсъжда в настоящето производство, в което предмет на произнасяне е дали релевантният правен въпрос е решен в противоречие със сочената практика, което в случая не е налице. Произнасянето на въззивния съд не противоречи нито на представената практика, в т. ч. и задължителната /ТР №1/2013 год. ОСГТК ВКС/, нито на закона, поради което не е налице нито основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито това по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Доколкото в изложението касаторката се позовава на липса на доказване от страна на ищците на предпоставките по приложението на чл. 30 ЗН, с позоваване на съдебна практика, този въпрос не може да се приеме да е релевантен за изхода на настоящия спор, тъй като искът по чл. 30 ЗН е предявен от наследниците на Д. Т. за възстановяване на неговата запазена част от наследството на майка му, накърнена с направеното от нея завещание в полза на ответницата, т. е. потестативното право на възстановяване на накърнената запазена част принадлежи на наследодателя им, което поради неупражняването му от него се упражнява от неговите наследници, тъй като то е наследимо. С оглед на това и запазената част на наследодателя им от наследството на неговата майка, определена съгласно чл. 29 ЗН в размер на 1/3 ид. ч., подлежаща на възстановяване чрез намаляване на завещанието в полза на ответницата със същия размер, не зависи от броя на наследниците, които предявяват иска вместо наследодателя. Затова и въпросът дали ищцата Е. Т. има качество на съпруга на наследодателя или не, касае отношенията между наследниците на Д. Т., които с оглед правата си по закон ще придобият съответната част от възстановената му запазена част от наследството, но е без значение за ответницата, завещанието в полза на която ще се намали във всички случаи с 1/3 ид. ч., колкото е запазената част на нейния брат от наследството на майка им. Дали същата ще се наследи от сина му, вторият ищец, или от всички наследници /ако нямаше вписани откази от две от дъщерите му/ е без значение за правата на ответницата, сега касатор, поради което и този въпрос, поставен в изложението, е неотносим и не може да обоснове наличие на основание за допускане на касация.

По релевантния въпрос за изхода на делото по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН относно характера на завещателното разпореждане като универсално такова, което изключва приложението на чл. 31 и чл. 30, ал. 2 ЗН, произнасянето на въззивния съд не противоречи с практиката на ВКС – напр. ТР №3/2013 год. ОСГК на ВКС, решение №276 от 5.03.2014 год. по гр. д. №2959/2013 год. І г. о. на ВКС, решение №57 от 7.05.2014 год. по гр. д. №5702/2013 год. І г. о. на ВКС. В тях се приема, че когато завещателят се е разпоредил с имуществото си чрез общо /универсално/ завещание не е необходимо да се формира наследствена маса, тъй като липсва свободно имущество, от което наследникът със запазена част би могъл да я получи. Поради това в тези случаи намалението се извършва в дробна част, съответстваща на запазената част от наследството съгласно чл. 29 ЗН, както е процедирал и въззивният съд в обжалваното решение.

По отношение въпроса относно стойността на представеното удостоверение за наследници доводът на касаторката представлява оплакване срещу извода на съда за кредитирането му като документ и доказателствената му сила, съгласно чл. 179 ГПК. Това оплакване не може да се обсъжда в настоящето производство, тъй като не попада в неговия предмет.

С оглед на горното, двата последни въпроса не обосновават наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, извън липсата на обосноваване на значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в т. 4 на ТР №1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, което предполага наличие на тежък порок на решението, установим при неговия прочит. По отношение възражението за придобивна давност произнасянето на въззивния съд не противоречи нито на закона, нито на съдебната практика, като съответства и на поддържаното от касаторката в писмения й отговор на исковата молба. Правилно същото е прието за неотносимо с оглед придобивното й основание - по завещание от майка й, което по твърденията на ищците накърнява запазената част на техния наследодател от наследството на завещателката, и негова майка.

Доколкото се касае за релевирана погасителна давност за предявяването на иска, то е видно от писмения отговор на исковата молба, че такова възражение не е направено с него, а едва в първото открито съдебно заседание, т. е. извън срока по чл. 131 ГПК. Това обосновава приложението на чл. 133 ГПК.

Следователно, прочитът на въззивното решение не обосновава извод за очевидна неправилност поради грубо нарушение на материалния и процесуалния закон, нито за очевидна необоснованост на направените изводи.