Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

за установителни искове за вземания по различни заповеди за изпълнение на парично задължение, те са част от задължението по договор за банков кредит №63 от 08.04.2008 г., изменен и допълнен с допълнително споразумение №1 от 06.04.2009 г. и допълнително споразумение №2/23.07.2009 г. и именно този договор е фактическото основание както на иска, по който е постановено посоченото по-горе решение, влязло в сила на 25.07.2018 г., така и на разглежданата в настоящото производство претенция и поради това със сила на пресъдено нещо между страните вече е установено правоотношението по сключването на договора за кредит, фактът на предоставяне на сумата на кредитополучателя и обстоятелството, че към момента на постановяване на решението кредитът не е бил изцяло погасен. Анализирайки подробно и приетите по делото писмени доказателства, и заключението на назначената от въззивния съд ССЕ, въззивният съд е достигнал до извод, че между страните съществува валидна облигационна връзка по договор за банков кредит №63 от 08.04.2008 г., изменен и допълнен с допълнително споразумение №1 от 06.04.2009 г. и допълнително споразумение №2/23.07.2009 г., по който жалбоподателят има качеството на съдлъжник, като кредиторът е изпълнил задължението си за предоставяне на сумата по договора, докато кредитополучателят и съдлъжникът не са изплатили в уговорените срокове дължимите от тях суми за главница, лихви и такси, което обхваща и частта от главницата, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч. гр. д.№69693/2014 г. на СРС. Намерил е за неоснователни възраженията на ответника, че с осъществените на 15.05.2009 г. счетоводни операции е погасена главницата по договора за кредит, тъй като видно от самата справка, на посочената дата е извършено „намаление на главница в размер на 8 199 999.99 евро и веднага след това – операция „усвояване на кредит“ в размер на 8 200 000 евро, а от събраните доказателства се установява, че по сметката на длъжника не е постъпвала такава сума от друг източник освен от самата банка, обслужваща сметката и няма данни и твърдения „усвояването на кредит“ в размер на 8 200 000 евро да е в резултат на сключване на друг договор. Счел е, че в същото време наличните доказателства подкрепят твърденията на ищцовата страна, че отразените в извлечението от сметка счетоводни операции са взети именно поради необходимостта от генериране на нов референтен номер на кредита след договорената промяна на лихвения процент с допълнително споразумение №1, като видно от счетоводните отчети на кредитополучателя „АТВ 2010“ ЕООД за периода от 2008 г. до 2014 г. и по-конкретно от структурата на пасива в счетоводните баланси на дружеството за 2008 г. и 2009 г., самият длъжник не е отчел намаляване на задължението си през 2009 г. Като аргумент в тази насока е приел и даването на допълнително обезпечение по договора за кредит, уговорено с допълнително споразумение №2/23.07.2009 г. като това е станало след момента, в който страната твърди, че задължението вече е било погасено, а всичко изложено води до извод, че на 15.05.2009 г. не е извършено погасяване на кредита, отпуснат въз основа на цитирания по-горе договор, по който въззивникът „Александра Групхолдинг ООД има качеството на съдлъжник, поради което искът за установяване дължимост на сумите по издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №68693/2014 г. по описа на СРС, е основателен.