Определение №****/**.**.2019 по дело №****/2018

за недобросъвестността на ищеца при упражняване на правото му по чл. 125, ал. 3 ТЗ, е необоснован. Навежда доводи, че процесното споразумение от 01.02.2012 г. е сключено от третото за спора лице, не от управителя му, а чрез пълномощник, поради което следва да се прилагат последиците на разпоредбата на чл. 141, ал. 6 ТЗ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Представлява ли недобросъвестността /вината/ задължителен елемент от института за злоупотреба с право и следва ли неговото наличие или липса задължително да бъде разглеждан от съда при преценката на въпроса налице ли е или не злоупотреба с право във всеки конкретен случай. 2. В случай, че злоупотреба с право в конкретния случай е налице, в какво се изразяват произтичащите от този правен институт последици за правната сфера на увреденото лице – свеждат ли се те единствено и само до възможността за търсене на обезвреда или се изразяват и във възможността да се претендира злонамерено упражненото право да бъде отречено от съда при упражняването му от страна на неговия титуляр. 3. Представлява ли предявяването на претенция за обезвреда задължително условие за позоваването на този правен институт или правните последици, произтичащи от него могат да бъдат упражнени и самостоятелно под формата на правоизключващо възражение. 4. Приложима ли е презумпцията за добросъвестност по чл. 141, ал. 6 ТЗ в правната сфера на трето лице – търговско дружество за конкретно правно действие, при което третото лице е било представлявано от пълномощник, а не от представителя си по закон, по отношение на когото тази презумпция е неприложима. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно.