Определение №****/**.**.2026 по дело №****/2026

Въззивният съд се е позовал на принципните съображения, че основателността на иска предполага сочените от ищеца засегнали го твърдения да са по своя характер клеветнически по смисъла на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 НК. Клевета представлява разгласяването на невярно, неотговарящо на обективната действителност, позорно обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление. Позорното обстоятелство е твърдение за съществуването на определен факт относно увредения, който да е от естество да накърни неговото добро име в обществото. Клеветническото твърдение засяга обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността и доброто име на човека в обществото. Дали дадено разгласено обстоятелство е по характера си опозоряващо е предмет на изследване по всеки конкретен казус предвид начина на поднасяне на информацията, нейния характер и моментното състояние на обществените отношения. За да е клеветническо, твърдението освен позорящо следва да е и невярно - да не отговоря на обективната действителност. В тежест на ответника съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК е да докаже, че твърденията в статията са истина. Твърдението трябва да е освен невярно и позорящо и поднесено от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за фактите. Необходимо е разгласяващото лице да претендира, че знае обстоятелствата да са реализирани в обективната действителност и да са верни. Според практиката на ВКС /решение №557/28.01.2011 г. на ВКС по гр. д. №1599/2009 г. на I. ГО/ отговорността за отразени чужди твърдения се изключва, когато източникът им е посочен и в текста коректно са предадени дадените сведения. Става дума за случаи, при които изложените в публикувания материал факти безспорно възпроизвеждат казаното от посочените в материала лица пред автора на материала. Съдържанието на текста насочва към извод, че твърденията изхождат от други лица, които са посочени в статията, и в текста коректно е предадена дадената от тях информация.

Според чл. 39, ал. 1 КРБ всеки има право да изразява мнение и да го разпространява писмено, а съгласно чл. 40, ал. 1 КРБ печатът не подлежи на цензура и всеки има право да търси, получава и разпространява информация /чл. 41, ал. 1 КРБ/. Свободата на словото обаче не е абсолютна. Тя се разпростира до посочените в самата КРБ предели, а именно доброто име и правата на другите граждани - чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1, изр. 2 КРБ. Въпросът за границата между свободата на словото и правата на гражданите се решава след конкретна преценка на фактите по делото. Според решения №484 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №1438/2009 г., III ГО, №85/23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. №1486/2011 г., I ГО и №62 от 6.03.2012 г. на ВКС по гр. д. №1376/2011 г. на IV ГО не е противоправно разгласяването на обстоятелства, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост или занятие. Свободата на мнение не бива да бъде използвана, за да се вреди на доброто име. За всеки отделен случай подлежи на изследване и преценка дали конкретното изказване или публикация с негативно спрямо засегнатото лице съдържание освен оценка и мнение по обществен въпрос не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт.

В статията е извършен отчасти авторов анализ на факти от действителността, а в останалата си част статията пресъздава дословно съдържанието на молба - сигнал от И. Д. на ГИП “К. А.“ от 03.08.2022 г., както и се позовава на предходно публикуваните материали в сайта bird и във вестник „ Капитал“. Статията е публикувана в разгара на обществения дебат относно начина на извършване на дейността на ГКПП К. А. - К. през м. 08.2022 г. В едно демократично общество журналистите в рамките на добросъвестно упражняване на свободата на словото имат право да публикуват критични и неблагоприятни за определено лице материали във връзка с важен за обществото въпрос. Според практиката на ВКС/ решения №484 от 9.06.2010 г. по гр. д. №1438/2009 г. III ГО, №85/23.03.2012 г. на ВКС по гр. д. №1486/2011 г., I ГО и №62 от 6.03.2012 г. на ВКС по гр. д. №1376/2011 г. на IV ГО/ не е противоправно разгласяването на обстоятелства, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост или занятие.

В тази част на материала/ а именно по пункт №4 - „фалшиви пълномощни“/ изнесеното в статията не може да ангажира деликтната отговорност на ответника и поради това, че той дословно цитира казаното от друг. Отговорността за отразени чужди твърдения се изключва когато източникът им е посочен и в текста коректно са предадени дадените сведения. В случая е поместено посоченото в сигнала, който пък дава сведения за нередовни документи.

В останала си част статията макар да съставлява авторско изложение и анализ на факти от обективната действителност от автора -ответник, то не се установява изнесеното да е невярно - да не отговаря на обективната действителност. Представени са доказателства, че голяма част от фактическите твърдения в процесната статия отговарят на данни от официални държавни проверки и сведения в резултат на проведено журналистическо разследване.

По пунктове №2, 3, 6, 7, 8 и 11 въззивният съд е констатирал, че фактическите твърдения в процесната статия отговарят на данни от официални държавни проверки и събрани данни в резултат на добросъвестно журналистическо разследване.

По твърденията в статията по пункт 11 въззивният съд е посочил, че са цитирани източниците, от които е почерпил информация авторът, а и в самата статия е снимано пълномощно с посочени имена в него. То е приложено и по делото като доказателство. Също така вписването на имена в пълномощно не е позорящо. Твърдението по пункт 5 за изпращане на писма между институциите също не е позорящо.

По пунктове 9, 10 и 12. въззивният съд е констатирал, че в тази част статията пресъздава съдържанието на посочени коректно източници, а и анализът относно това какви приходи биха могли да постъпят в бюджета, които приходи са хипотетични и при наличие на определени условия и само по себе си не е позорящо фактическо твърдение.

Със статията не се приписва извършването на престъпления. Престъплението “присвояване е с напълно различен фактически състав и в статията този израз е използван в неюридически смисъл.

Относно обидните твърдения, съдържащи се частично по пунктове 1, 2 и 4, а именно “присвоилите границата, “трийсетина яки момчета, батките въззивният съд е счел, че дружеството като юридическо лице не би могло да понесе неимуществени вреди от обида. Също така изразите “присвоилите границата и “трийсетина яки момчета са плод отчасти и на използването на незабранен журналистически похват - преувеличение и засилване, като не е премината границата на допустимия критичен изказ. Не са използвани вулгарни или цинични изрази.

От така изложеното съдържание на въззивното решение не се установява твърдяната от касатора очевидна неправилност. Според изложението очевидната неправилност се изразява в необоснованост, която била нарушение на основните логически, опитни и общоприложими правила при формиране на правните изводи. Необосноваността обаче е порок на решението, който може да се преценява едва след допускане на касационно обжалване, а само от съдържанието на решението не се констатират груби нарушения на логически правила, които евентуални нарушения всъщност не са конкретизирани от касатора.

Формулираните от въззивния съд мотиви са изчерпателни, съдържат подробно обсъждане на събраните по делото доказателства и на доводите на страните и представляват разглеждане на спора по същество, поради което по поставените от касатора процесуални въпроси/2019, 20, 21/ въззивният съд е процедирал в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС.

Невярно е твърдението на касатора, че въззивният съд не се е съобразил с указанията, съдържащи се в практиката на ВКС/например в решение №85/23.03.2012 г. по гр. д. №1486/2011 г. на IV ГО/, които изискват съдът да посочи кое от съдържанието на статията представлява твърдение за факти и кое – оценка на фактите. Целта на това разграничение е, че на проверка на истинност подлежат фактическите твърдения, а оценките не подлежат на такава проверка. Това не означава, че например в едно или няколко изречения и изрази от статията не могат да се съдържат едновременно изложения на факти и оценъчни съждения, а само определя кръга от факти, които трябва да се установят и оценки, за които се проверява само доколко са обидни и позорящи. По този начин е постъпил и въззивният съд-ясно е посочил кои са фактите и кои са журналистическите оценки. Ето защо разрешенията на съда по 13, 18 въпрос и по въпроси от 1 до 5 не са в противоречие с практиката на ВКС и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Другите въпроси на касатора поставят проблемите за оценката на съжденията и отговорността на журналистите за техните публикации с оглед границите на свободата на словото. В цитираните решения №209/27.09.2013 г. на ВКС по гр. д. №1747/2013 г. на III ГО, №404 от 13.07.2010 г. на ВКС, №73 от 05.02.2024 г. на ВКС по гр. д. №679/2023 г. на II ГО по гр. д. №907/2009 г. №7 om 4.VI.1996 г. на Конституционния съд на Република България по конст. д. N 1/96 г., №15/28 септември 1993 г. по к. д. №17/93 г. на Конституционния съд №15/28 септември 1993 г. по к. д. №17/93 г. на Конституционния съд и др. е прието, че свободата да се изразява мнение е основно право с изключително значение за демократичните процеси, но не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго/чл. 39, ал. 2 Конституцията/ и не следва да се допуска злоупотреба с това право/ чл. 57, ал. 2 Конституцията/. В случая касаторът твърди, че ответникът е накърнил доброто име на дружеството и е злоупотребил с правото си свободно да изразява мнение. Понятията като „клевета, „обида и „набеждаване в престъпление, които са използвани във въпросите на касатора, касаят физическите лица и са неприложими по отношение на дружеството. Ограниченията на правото на свободно изразяване следва да бъдат прилагани и при съобразяване с обществения интерес от осъществяване на журналистическата дейност, която винаги, независимо доколко използваните изразни средства са подходящи, формира дебат по значими за обществото въпроси. Затова практиката на ВКС изисква от журналиста добросъвестна проверка на неблагоприятните за другиго факти, преди да ги разпространи. Правното значение на тази проверка е, че когато въпреки извършването и фактите се окажат неверни, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите/ решение №85/23.03.2012 г. по гр. д. №1486/2011 г. на IV ГО/. Освен това, когато твърденията изхождат от други лица, които са посочени от автора на публикувания материал и в текста коректно е предадена дадената от тях информация, няма основание за ангажиране отговорността по чл. 45 ЗЗД на автора/решение №557/28.01.2011 г. по гр. д. №1599/2009 г. на III ГО/. С тази практика се е съобразил въззивният съд, като е приел, че публикацията е резултат от добросъвестно журналистическо разследване и в нея се сочат коректно другите източници на информация/включително от държавни органи/, на които ответникът се е позовал, поради което той не носи отговорност по чл. 45 ЗЗД. Факти, от които може да се установи, че журналистът е публикувал статията не с цел да информира обществото, а с друга цел, касаторът нито е изтъкнал, нито е доказал. Ето защо твърдяната злоупотреба от страна на ответника с правото на свободно изразяване не е налице. По тези съображения настоящата инстанция приема, че и по останалите въпроси касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.